Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Ранният ноември. Часът е девет. Синигерите се блъскат в прозореца. Понякога отлитат, замаяни от удара, друг път падат в пресния сняг и пърхат измъчено, сетне литват отново. Не знам какво могат да искат от мен. Поглеждам през прозореца към гората. Над дърветата при езерото небето сияе в червено. Задухва силен вятър. Виждам формата му във водата.

Сега живея тук, в къщурка край езеро, далеч в източна Норвегия. В него се влива река. Малка е, лете едва тече, но през пролетта и есента се оживява и в нея има пъстърва. Дори съм хващал. Устието й е само на няколкостотин метра оттук. Зървам го през кухненския прозорец, когато листата на брезите опадат. Както сега, през ноември. При реката има къщичка — изляза ли на стълбите, мога да видя запалените й лампи. Там живее мъж, май е по-стар от мен. Така изглежда. Е, поне така ми се струва, понеже не знам как изглеждам самият аз, а и животът може да е бил по-жесток с него. Трябва да се взима предвид. Има си куче, бордър коли.

Поставил съм хранилка за птици върху кол на двора. Сутрин, по изгрев, седя на кухненската маса с чаша кафе и ги гледам как долитат с пърхащи крилца. Преброил съм осем различни вида на хранилката. Повече са, отколкото на другите места, където съм живял, но само синигерите се блъскат в прозорците. Сменил съм много жилища. Сега съм тук. Когато се развидели, вече съм буден от няколко часа. Запалвам печката. Обикалям наоколо, чета вчерашния вестник, измивам чиниите — не са много.

Слушам Би Би Си. Радиото е включено почти по цял ден. Следя новините, просто не мога да отвикна, но вече не знам за какво са ми. Казват, че шейсет и седем години не са много, не и в наши дни, а и не ги усещам така, чувствам се силен. Когато обаче слушам новините, те вече не заемат същото място в живота ми. Не променят светогледа ми, както ставаше преди. Може пък проблемът да е в тях, в начина, по който ги поднасят, може би са твърде много. Предимството на Би Би Си Уърлд Сървис в ранното утро е, че всичко звучи някак различно, не казват нищичко за Норвегия, но се осведомявам за разпределението на силите между страни като Ямайка, Пакистан, Индия и Бирма в спорт от сорта на крикета — спорт, който никога не съм виждал да практикуват, няма и да видя, ако зависи от мен. Забелязвам обаче едно — „родината“ му, Англия, винаги го отнася. Е, и това е нещо.

И аз си имам куче. Казва се Лира. Малко ми е трудно да определя породата й. Не е толкова важно. Вече излизахме навън, с фенерче. Минахме по обичайната пътечка при езерото с тънък като ципа лед по повърхността далеч навътре във водата, където есенно жълтата, повехнала тръстика се е сковала по речния бряг, а снегът падаше съвсем тих и гъст на фона на тъмното небе, карайки Лира да киха от въодушевление. Сега спи на кълбо до печката. Снегът спря. С настъпването на деня всичко ще се стопи. Познавам по термометъра. Червеното стълбче се изкачва заедно със слънцето.

Цял живот съм мечтал да остана сам на такова място. Дори и в най-хубавите си мигове, а те не бяха малко. Само това мога да кажа. Не бяха малко. Късметлия излязох. Но дори и тогава, например посред някоя прегръдка, когато някой шепнеше в ухото ми думите, които копнеех да чуя, аз внезапно се отнасях към такова съвършено тихо местенце. Случвало се е да минат години, без да си мисля за него, но това не означава, че не ме влечеше натам. И ето ме тук, почти същото е, както си го представях.

След близо два месеца това хилядолетие ще свърши. В селото, към което е регистриран моят имот, ще настанат празненства с фойерверки. Аз пък няма да отида. Ще си остана тук с Лира, може да направя едно кръгче до езерото, да видя държи ли се ледът. Представям си лунна нощ, минус десет градуса. Ще запаля печката и ще сръбна порядъчно — скътал съм една бутилка в шкафа, ще си пусна на стария грамофон плоча на Били Холидей, тихо като шепот, точно както я чух онзи път през 50-те в Колизеума в Осло, почти изхабена и все пак вълшебна. Когато музиката свърши, ще си легна и ще спя толкова дълбоко, колкото се полага, без да си мъртъв, ще се събудя, готов за едно ново хилядолетие, и няма да му отдавам никакво значение. Чакам с нетърпение.

Междувременно се възползвам да приведа това място в ред. Работата никак не е малко, евтино ми го дадоха. Честно казано, бях готов да кихна доста повече, за да си подсигуря къщата с парцела, но конкуренцията беше слаба. Сега вече разбирам защо, но няма нищо. И така ми е добре. Опитвам се да върша повечето неща сам, макар че можех да платя и на дърводелец — съвсем не съм фалирал, но тогава щеше да стане твърде бързо. Искам да отделя цялото необходимо време. Сега то е важно за мен, така го виждам. Не да тече бързо или бавно, а просто като време, като нещо, в което живея и изпълвам с реални предмети и дейности, чрез които мога да го разпределям, та да ми се изясни, не да отлита неусетно.