Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Нямаше навика да чука, просто идваше по пътеката откъм реката, а малката му лодка оставаше на брега. Заставаше пред вратата и чакаше да го забележа. Рядко ми отнемаше много време. Дори и рано сутрин, докато все още спях, усещах внезапно безпокойство дълбоко в съня си, сякаш ми се ходеше до тоалетната, и се мъчех да се събудя преди да е станало твърде късно, а когато отворех очи, осъзнавайки, че не е това причината, отивах право до вратата, отварях и го откривах там. Усмихваше се широко и мижеше с очи както винаги.

— Идваш ли? — попита той. — Ще ходим да крадем коне.

Оказа се, че както обикновено ние бяхме само аз и той, и ако не го придружах, щеше да остане сам, нямаше да му бъде весело. Пък и си беше трудно да крадеш коне сам. Всъщност, бе невъзможно.

— Дълго ли ме чака? — попитах.

— Сега идвам.

Винаги казваше така, но не знам дали беше вярно. Стоях на прага само по долни гащета и гледах през рамото му. Над реката се стелеше мъгла, вече се развиделяваше и бе леко хладно. Щеше да се разсее след няколко минути, но тогава усетих как бедрата и коремът ми настръхнаха. Въпреки това останах на мястото си, загледан в реката, как идваше блестяща и мека откъм горния завой, през маранята, и отминаваше. Знаех пътя й наизуст. Цяла зима бях мечтал за нея.

— Кои коне? — попитах.

— Баркаловите. Пуснал ги е на паша в гората зад стопанството.

— Знам. Влез да се облека.

— Тук ще те чакам — отвърна.

Никога не влизаше, може би заради баща ми. Избягваше да говори с него. Дори не поздравяваше. Ако се разминеха по пътя към магазина, Юн просто свеждаше поглед. Тогава баща ми спираше, обръщаше се към него и ме питаше:

— Не беше ли това Юн?

— Да — отвръщах аз.

— Какво му става? — чудеше се той всеки път, сякаш се обиждаше, а аз винаги отговарях:

— Не знам.

Наистина не знаех, а и нямах намерение да го питам. Сега стоеше на прага, направен от обикновена каменна плоча, и се взираше в реката, а аз взех дрехите си от облегалката на единия дървен стол и ги навлякох възможно най-бързо. Не обичах да го карам да чака отвън, макар вратата да бе отворена, за да ме вижда през цялото време.

Ясно е, че трябваше да предусетя нещо необичайно в това юлско утро, може би имаше нещо в мъглата над реката и маранята по хребета, нещо в бялата светлина на небето, в начина, по който Юн каза каквото имаше да каже, в движенията и изправената му стойка там, на каменната плоча. Аз обаче бях едва петнайсетгодишен и забелязах единствено , че не носеше пушката, която иначе не пропускаше да вземе със себе си, в случай, че дотърчеше някой заек. Нищо чудно — само щеше да ни пречи на лов за коне. Нали нямаше да ги гърмим. Доколкото виждах, той си беше същият; едновременно спокоен и напрегнат с примижалите си очи, концентриран над това, което предстоеше да вършим, без да показва какъвто и да било признак на нетърпение. На мен това ми допадаше — не беше тайна, че в сравнение с него аз бях новак в почти всичките ни занимания. Той имаше дългогодишна практика. Мен ме биваше само в спусканията по реката, усещането за баланс ми е вродено, природна дарба — така смяташе Юн, макар да не използваше точно тази дума.

Той ме бе научил да не ми пука. Казваше, че ако се отпусна и не мисля чак толкова предварително и това да ме спира, можех да постигна неща, за които не бях и мечтал.

— Окей. По местата, готови, старт! — подканих го.

Тръгнахме по пътечката към реката. Беше рано. Слънцето се прокрадваше над хребета с ветрило от светлина и придаваше на всичко наоколо съвършено нови нюанси, а каквото бе останало от мъглата се стопи над водата и изчезна. Усетих ненадейната топлина през пуловера, затворих очи и продължих напред, без да стъпя погрешно и един-единствен път, докато усетих, че бяхме стигнали брега. Тогава отворих очи отново, пристъпих по окъпаните обли камъни и седнах най-отзад в малката лодка. Юн я бутна и скочи след мен, грабна веслата и загреба с къси, здрави махове косо през бушуващата вода, остави лодката да се понесе по течението и пак загреба, докато стигнахме отсрещния бряг на около петдесетина метра надолу. Приблизително на такова разстояние лодката не се виждаше от къщата ни.

Покатерихме се по полегатия баир, най-напред Юн, след него и аз, и тръгнахме покрай бодливата тел около полянката, където тревата се извисяваше под ефирните воали на маранята. Скоро щяха да я окосят и да я метнат върху ритлите, докато се изсуши на слънцето и стане на сено. Сякаш газехме във вода до коленете, но без съпротивление, като насън. Често сънувах водата, с нея бяхме приятели.