Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Вече нямаше връщане назад. Изминахме няколкостотин метра по чакъления път с доста сковани крака, докато къщата се скри зад един завой, поехме по поредната пътечка, през поредната ливада, също Баркалова, и навлязохме в гората. Отначало между смърчовете бе мрачно и тясно, липсваше каквато и да било растителност — само тъмнозеленият мъх по склона образуваше огромен килим, по който стъпвахме меко. Тук вътре никога не проникваше светлина. Вървяхме един след друг по пътеката и усещахме как се поклащаше на всяка стъпка. Пръв крачеше Юн, а аз го следвах с протритите си гуменки. Отклонихме се в нещо като кръг, все надясно, а над главите ни бавно просветваше, появи се отвор и най-сетне блеснаха двата реда бодлива тел. Бяхме пристигнали. Пред очите ни се ширна сечище, разчистено от всичко, освен смърчове за семе и брези, останали там чудновато високи и самотни, без да има кой да им покрие гърба. Някои не бяха успели да устоят на северния вятър и лежаха изкоренени на земята. Между пъновете обаче тревата растеше гъста и сочна, зърнахме и конете зад храсталаците недалеч от нас. Виждахме само задниците и опашките им, с които пъдеха мухите и щръклиците. Усетихме вонята на конски тор и мочурен мъх, както и острата, сладникава, всеобхватна миризма на онова, дето бе по-голямо от нас самите и всичко, което можехме да си представим — от гората, ширнала се все по-далеч на север, през Швеция, та чак до Финландия и Сибир — човек може да се изгуби в нея и дружина от сто души да тръгне да го търси седмици наред без какъвто и да било шанс да го открие, пък май и това не бе най-лошото, мислех си, да се изгубиш тук, но не знаех колко сериозна беше тази мисъл.

Юн се наведе и се провря между двата реда бодлива тел, натискайки с ръка долната, а аз легнах по гръб и се претърколих отдолу. Така и двамата преминахме, без да скъсаме нито панталоните, нито пуловерите си. Изправихме се предпазливо и тръгнахме по тревата към конете.

— Виждаш ли онази бреза там — посочи Юн, — качи се на нея.

Недалеч от конете се извисяваше самотна бреза със здрави клони — най-ниският от тях бе само на около три метра над баира. Запътих се към дървото бавно, но решително. Конете вдигнаха глави и се извърнаха към мен, но останаха по местата си, преживяха си, без да повдигнат и копито. Юн ги заобиколи от другата страна. Изух гуменките, обгърнах брезата с две ръце и се захванах за напуканата кора. Най-напред се оттласнах с единия крак, после качих и другия, закрепих се за ствола и се заизкачвах бавно, подобно на маймуна, докато достигнах клоните с лявата си ръка. Наведох се напред и се хванах и с дясната, а краката ми се изплъзнаха от грубия ствол. За миг увиснах на ръцете си, после се издигнах и седнах на клона с увиснали нозе. Тези неща ги умеех навремето.

— Окей — подвикнах му тихо. — Готово.

Юн клечеше току пред конете и им говореше галено, а те не помръдваха, извърнали глави към него, наострили уши напред, и слушаха думите му, не по-силни от шепот. Аз поне не можех да чуя какво им казваше, но като извиках своето „окей“ той внезапно подскочи и кресна:

— Дий!

Размаха ръце, а конете се подплашиха и хукнаха да бягат. Не особено бързо, но далеч не беше и бавно — два от тях свърнаха наляво, другите хукнаха право към брезата ми.

— Бъди готов! — викна Юн и козирува с три пръста като скаут.

— Винаги готов — отвърнах му, завъртях се и легнах по корем на клона, хванах се с ръце и замахах с краката във въздуха като с ножици.

В гърдите си усещах слаб трепет от тропота на копита по склона и нагоре по дървото, но и тръпка от съвсем друго място, отнякъде вътре в мен. Тръгваше от корема и свършваше в бедрата, ала не можех да направя нищо и избягвах да мисля за нея. Бях готов.

Ето ги и конете. Чувах пръхтенето им, а дървото се затресе още по-силно, тропотът на копитата изпълни главата ми и веднага щом зърнах муцуната на по-близкия под мен, се изплъзнах от клона с широко разтворени крака, пуснах се и кацнах на гърба му малко по-нагоре от необходимото, близо до врата, а плешките му удариха слабините ми с такава сила, че чак ми се догади. Толкова лесно изглеждаше, когато Зоро го правеше по филмите, но сега не можех да сдържа сълзите си, налагаше се да повърна и в същото време да стискам гривата на коня с две ръце, затова се наведох напред и стиснах устни. Конят мяташе глава като побеснял, а гърбът му се удряше в слабините ми, премина в мощен галоп и вторият кон го последва. Заедно фучахме между пъновете. Чух Юн зад гърба ми да вика: