Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— И-и-иха-а-а!

Искаше ми се и аз да изкрещя така, триумфално, но не се получи, гърлото ми бе препълнено с повръщано, не можех да дишам, затова отворих уста и всичко изтече по врата пред мен. Сега вече смърдеше слабо на повръщано и силно на кон, а гласът на Юн се изгуби. В ушите ми бучеше, тропотът на копита остана далечен, гърбът на коня изпращаше удари през цялото ми тяло, подобно на сърцето ми, и изведнъж наоколо ми настъпи тишина, която се разпростря над всичко, и чувах само птичките. Долавях ясно песента на коса откъм един смърч, чучулигата високо горе заедно с някакви други птици, чиито имена не знаех, и беше толкова странно, като филм, чийто звук са подменили с нов — бях на две места едновременно и нищо не ме болеше.

— И-и-иха-а-а! — викнах и аз и чух ясно гласа си, ала сякаш идваше от друго място, от ширното пространство с пойната песен, птичи писък от дъното на тишината, и за миг изпитах съвършено щастие. Гърдите ми се издуха като мяха на акордеон и при всяко вдишване излизаха звуци.

Изведнъж нещо проблесна между дърветата пред мен — бодливата тел — бяхме препускали косо през пасището и наближавахме оградата в другия му край с бясна скорост. Гърбът на коня пак се вряза в слабините ми, аз се вкопчих в него и си помислих: „сега ще скочим“, но не скочихме. И двата коня свърнаха рязко точно пред телта, законите на физиката ме изтръгнаха от гърба на животното и ме запратиха сгърчен по права линия през оградата. Усетих как телта раздра ръкава на пуловера ми, после режеща болка и се озовах в пирена, а силният удар изкара всичкия въздух от тялото ми.

Май съм изгубил съзнание за няколко секунди, понеже си спомням, че отворих очи като за ново начало; нищо наоколо не ми бе познато, мозъкът ми беше празен, никакви мисли, всичко бе съвършено чисто, а небето — прозрачно синьо. Не знаех как се казвам, дори не чувствах тялото си. Реех се безименен, виждах света за първи път и ми изглеждаше чудновато осветен и стъклено красив. После чух цвилене и тропот на копита, тогава всичко се върна като свистящ бумеранг, прасна ме здраво по челото и си помислих „дявол да ме вземе, парализиран съм“. Погледнах босите си крака, щръкнали от пирена, и не ни свързваше нищо.

Още си лежах неподвижно, когато видях Юн да се задава при оградата на гърба на коня, който насочваше чрез примка около муцуната му. Спря от другата страна като дръпна рязко въжето, а конят застана напреки съвсем близо до бодливата тел. Юн ме погледна.

— Полегнал си си, а — възкликна.

— Окуцях — отвърнах.

— Не може да бъде — възрази той.

— Май си прав.

Погледнах краката си отново. Изправих се. Болеше ме — гърбът и едната страна, но нищо отвътре не бе съсипано. От резката на ръката ми шуртеше кръв и се процеждаше през пуловера, съдран точно там, но това бе всичко. Раздрах остатъка от ръкава и го завързах около ръката, като я опрях на бедрото. Болеше ме порядъчно. Юн си седеше на коня в пълно спокойствие. Тогава видях, че в ръката си носеше гуменките ми.

— Няма ли да опиташ пак? — попита ме.

— Не мисля — поклатих глава. — Натъртил съм се отзад — макар най-много да ме болеше другаде и ми се стори, че Юн се позасмя, но не съм сигурен, понеже слънцето ме заслепяваше.

Той се плъзна от гърба на коня и разхлаби въжето, отпращайки животното с едно движение на ръката. Конят беше повече от радостен да го оставят на мира.

Юн излезе през телената ограда както бе и влязъл: с лека стъпка, без да се закачи никъде. Дойде до мен и пусна гуменките в пирена.

— Можеш ли да ходиш? — попита ме.

— Май да — отвърнах.

Пъхнах крака в гуменките, без да ги завързвам, за да не се навеждам, и продължихме през гората. Пръв Юн, аз след него: накуцвах, гърбът ми бе скован, единия крак го влачех, едната ръка пък държах притисната до тялото. Навлизахме все по-навътре между дърветата и ми се струваше, че нямаше да имам сили за целия този път обратно, когато дойдеше време да се прибираме. Сетих се и за баща ми — преди седмица ме помоли да окося тревата зад колибата. Бе страшно избуяла и щеше да полегне, да застине в повехнал килим — нищо нямаше да покълне през нея. Можех да взема късата коса, така ме посъветва, по-леко прилягала на ръката на аматьор. Извадих я изпод навеса и вложих всичките си налични сили в опит да имитирам баща ми, когато вършеше тази работа. Косих, докато прогизнах от пот и като се замисля, не изглеждаше толкова зле, макар да не бях привикнал на косата. До стената на колибата обаче се бе ширнало гъсто поле от коприва и я избягвах отдалеч, тогава баща ми се появи иззад ъгъла и застана да ме гледа. Наклони глава и заглади брадичката си, а аз изправих гръб и зачаках да каже нещо.