Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Защо не косиш и копривата? — попита той.

Погледнах късата дръжка на косата, измерих и високата коприва.

— Ще боли — отговорих.

Тогава той ме изгледа с вяла усмивка и поклати глава:

— Ти сам решаваш кога да боли — обясни ми и изведнъж доби сериозен вид, отиде до стената и награби парещите растения с голи ръце.

Изкореняваше ги най-спокойно, едно по едно, и ги трупаше на купчина. Не се предаде, докато не я насъбра всичката. Нищо по лицето му не издаваше да изпитва болка и малко се засрамих, както си вървях по пътеката след Юн, затова се изпъчих, смених крачката си и тръгнах както обикновено — само след няколко стъпки вече не разбирах защо не го бях направил веднага.

— Къде отиваме? — попитах Юн.

— Ще ти покажа нещо. Не е далеч.

Слънцето вече грееше високо на небето, между дърветата беше топло, миришеше на топлина, а от всички кътчета на гората долитаха звуци: плясък на криле, огънати клони, пукот на съчки, писък на ястреб, последната въздишка на заек, тихото тупване на пчела върху поредното цвете. Чувах как мравките пълзяха в гъсталака. Нашата пътечка се изкачваше по хребета, затова си поех дълбоко въздух през носа и си помислих, че независимо какъв щеше да бъде животът ми един ден и колко надалеч пътувах, винаги щях да си спомням това място, каквото си беше точно в този миг, и щеше да ми липсва. Извърнах се и погледнах към долината през решетка от борове и смърчове, виждах как реката се вие и блещука там долу, мярнах и червените керемиди на Баркаловата дъскорезница малко по́ на юг на брега на реката и няколко малки стопанства по зелените петна около тънката рязка на водата. Познавах семействата, които живееха там, знаех колко души имаше във всяка къща и макар да не виждах колибата ни на отсрещния бряг, можех да посоча точно зад кои дървета се намираше. Питах се дали баща ми още спеше, дали пък не обикаляше да види къде се бях дянал, без да се страхува за мен. Може би се чудеше дали ще се прибера скоро, дали да не се залови със закуската, и изведнъж усетих колко гладен бях.

— Ето, тук е — обяви Юн. — Там — показа ми голям смърч малко встрани от пътеката.

Стояхме неподвижни.

— Голям е — възкликнах.

— Не това — поясни Юн. — Ела!

Той отиде до смърча и се закатери по него. Не беше трудно — най-долните клони бяха здрави и дълги, тежко увиснали надолу и лесни за захващане. Изкачи няколко метра за нула време, а аз го последвах. Катереше се бързо, но след около десет метра спря, седна и изчака да го настигна, а и мястото бе достатъчно, спокойно можехме да си седим един до друг, всеки на своя дебел клон. Посочи към нещо малко по-напред на неговия клон, който се разделяше на две — там висеше птиче гнездо, подобно на дълбока паница или по-скоро на фунийка. Бях виждал много гнезда, но никога толкова малко и леко, тъй съвършено оформено от мъх и перушина. Пък и не висеше. Носеше се във въздуха.

— На жълтоглавото кралче е — обясни Юн с тих глас. — Второ люпило.

Той се наведе напред и протегна ръка към гнездото, мушна три пръста в покрития с перца отвор и извади яйчице, толкова миниатюрно, че направо зяпнах. Задържа го между върховете на пръстите си и го вдигна към мен, за да го разгледам отблизо. Свят ми се зави, като си помислих, че само след няколко седмици това микроскопично, валчесто топче щеше да се превърне в живо птиче с крилца, което щеше да се пусне от най-високите клони, да падне и въпреки това никога да не удари земята, а с вродения си инстинкт и воля да се стрелне напред напук на гравитацията. Казах това на висок глас:

— Ама че работа! Не е ли странно, че нещо толкова мъничко може да оживее и да си отлети?

Май не се изразих особено добре и думите ми изглеждаха далеч по-нищожни от обзелия ме възторжен трепет. Нещо обаче се случи в този миг и аз се стъписах, вдигнах очи към лицето на Юн, но то бе сурово и бледо като платно. Никога няма да разбера дали причината се криеше в няколкото мои думи, или в яйчицето между пръстите му, но нещо определено го промени тъй ненадейно, че ме гледаше право в очите, сякаш ме виждаше за пръв път и както никога бе спрял да мижи, а зениците му се чернееха разширени. Изведнъж отвори ръка и пусна яйцето. То падна покрай ствола, проследих го с поглед как се удари в един от по-долните клони и се строши на миниатюрни светли парченца, които полетяха във всички посоки, понесоха се като снежинки, почти в безтегловност, и бавно изчезнаха. Поне така си го спомням и не се сещам нещо друго да ме е отчайвало толкова много. Пак вдигнах поглед към Юн, който вече се бе надвесил над гнездото и го изтръгна от клона с една ръка, вдигна го пред себе си и го размаза на пух и прах между пръстите си само на няколко сантиметра от очите ми. Исках да кажа нещо, но не пророних и дума. Лицето му бе бледа като платно маска с отворена уста, а излизащите от нея звуци ме смразяваха, никога не бях чувал нещо подобно; гърлени звуци като от животно, каквото не бях виждал през живота си, а и не ми се искаше. Отвори дланта си и плесна ствола на дървото, потърка кората и западаха дребни люспици, докато остана само една мазаница, която не можех да гледам. Затворих очи, задържах ги така и когато погледнах отново, Юн вече бе доста далеч под мен. Сякаш се плъзгаше от клон на клон. Взрях се в рошавата му кестенява коса, а той не погледна към мен ни веднъж. На няколко метра от земята се пусна, тупна с трясък, който чух чак от мястото си горе, после падна на колене като брашнен чувал, удари чело в земята и остана така, на кълбо, сякаш цяла вечност и през цялата тази вечност аз не смеех да дишам, нито да помръдна. Не проумявах случилото се, но усещах, че вината беше моя. Просто не знаех защо. Накрая той се изправи сковано и тръгна надолу по пътеката. Издишах и вдишах бавно, гърдите ми хриптяха, чувах ги ясно, приличаше ми на астма. Познавах един астматик от нашата улица в Осло. Точно така звучеше, когато дишаше. Имам астма, помислих си, дявол да го вземе, ето как се хващала. Когато нещо се случи. После се заспусках — по-бавно от Юн, сякаш всеки клон бе знак и трябваше да го държа дълго, за да не пропусна нещо важно, и през цялото време се подсещах да дишам.