Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Дали тогава се смени времето? Май да. Стоях на пътеката, Юн не се виждаше никакъв, бе отпрашил по обратния път. Тогава изведнъж дочух шумоленето на дърветата над мен. Вдигнах очи и видях как върховете на смърчовете се люлееха и шибаха едни други, видях високите борове да се огъват от вятъра и усетих как земята се вълнуваше под краката ми. Сякаш плавах, зави ми се свят, огледах се, за да се хвана за нещо, но всичко наоколо се движеше. Небето, до преди малко тъй прозрачно синьо, сега бе стоманено сиво, а над хребета от другата страна на долината се жълтееше болнава светлина. Внезапен мощен проблясък. Веднага след това тресна тъй силно, че усетих гръмотевицата с цялото си тяло, почувствах как рязко застудя, а ръката ме заболя на порязаното място. Тръгнах да вървя бързо, почти тичах надолу по пътеката, по която бяхме дошли, към кошарата с конете. Когато стигнах там, погледнах над бодливата тел между дърветата, но вече не се виждаха никакви коне и за миг ми хрумна да мина напряко оттам, ала тръгнах покрай оградата и изминах целия обиколен път до пътечката от другата страна. Тогава свърнах наляво и хукнах надолу, вече не духаше вятър, но в гората цареше гробна тишина, а новооткритата астма стягаше гърдите ми.

Застанах на пътя. Първите капки удряха челото ми. Виждах гърба на Юн малко по-напред. Не беше тичал, не му се налагаше, не вървеше нито бързо, нито бавно. Просто си крачеше. Понечих да го викна, да го помоля да ме изчака, но не знаех дали ще ми стигне въздухът. Освен това нещо в този гръб ме възпираше, затова тръгнах след него и поддържах дистанцията през целия път — нагоре покрай Баркаловото имение, където прозорците сега светеха ясно на фона на тъмното небе, и се запитах дали той ни наблюдаваше оттам и се досещаше къде бяхме ходили. Вдигнах очи към небето с надеждата да си останем само с прежните капки, но над хребета изведнъж проблесна втора светкавица и в същия миг се разнесе гръм. Никога не съм се боял от бури, и тогава не се страхувах, но знаех, че ако светкавицата и гръмотевицата идват толкова плътно, можеше да удари навсякъде около мен. Чувството да вървиш по път без какъвто и да било подслон бе доста особено. Изведнъж дъждът изникна пред мен като стена, а аз внезапно се оказах зад нея, измокрен до кости в рамките на няколко секунди — да бях гол, нямаше да усетя разлика. Целият свят посивя от водата и едва не загубих Юн, който крачеше на стотина метра пред мен. Аз обаче нямах нужда от него, за да ми показва пътя. Знаех накъде да вървя. Отбих се по пътеката през Баркаловата ливада и ако не си бях готов мокър, панталоните ми щяха да прогизнат във високата трева. Сега обаче нямаше значение. Мислех си как Баркал трябваше да изчака няколко дни преди да я окоси, за да може да изсъхне. Мократа трева не се коси. Питах се дали щеше да помоли за помощ нас с баща ми, както по време на коситбата миналата година, чудех се и дали Юн бе отплавал с лодката сам, или ме чакаше на брега на реката. Можех да се върна по пътя за магазина, през моста, и да прекося гората от другата страна, но пътят бе дълъг и мъчен. Можех и да преплувам. Сто на сто водата беше студена и буйна. Замръзвах в мокрите си дрехи, по-добре щеше да ми бъде без тях. Спрях на пътеката и хванах да събличам пуловера и ризата си. Не беше лесно — лепнеха по тялото ми, но най-сетне сполучих, навих ги на кълбо и ги понесох под мишница. Всичко наоколо бе толкова мокро, че чак ме досмеша, а дъждът шибаше голото ми тяло и чудно как, но ме топлеше. Погладих кожата си с ръка, но не усетих абсолютно нищо — и тялото, и пръстите ми бяха изтръпнали, а почувствах и умора, спеше ми се, колко хубаво би било да си полегна за малко и да затворя очи. Направих няколко крачки напред. Избърсах водата от лицето си. Малко бях замаян. Изведнъж се озовах до реката, а не я бях чул. В лодката пред мен седеше Юн. Косата му, обикновено щръкнала на непокорни кичури, сега лепнеше подгизнала по главата му. Погледна ме през стената от дъжд, крепеше кърмата на лодката към брега, но не каза нищо.

— Здрасти — смотолевих аз и изминах последните метри по гладките, обли камъни с несигурни стъпки.

Хлъзнах се, но не паднах, качих се в лодката и седнах най-отзад. Той загреба веднага щом стъпих на борда, и му беше трудно, личеше му, понеже гребеше срещу течението и напредвахме съвсем бавно. Щеше да ме закара чак до дома, докато съвсем капне от умора. Той самият живееше надолу по течението и исках да му кажа, че нямаше нужда, че можеше просто да ме остави на отсрещния бряг, че можех и сам да измина остатъка от пътя, но не се обадих. Нямах сили.