Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Искаш ли да чуеш какво говорят хората в магазина?

Не че тези неща ме интересуваха особено, но той така или иначе щеше да ми разкаже.

— Добре — кимнах.

Предишния ден Юн излязъл с пушката си — както обикновено на лов за зайци. Не можех да проумея каква беше тази негова мания да гърми зайци, но това се бе превърнало в негов специалитет, а и беше добър — улучваше всеки втори. Никак не беше зле за такова дребно и пъргаво животинче. Не знаех дали семейството му успяваше да изяде всичките зайци. Навярно им омръзваха. Във всеки случай се прибрал с два, окачени на въже за ушите, греел от щастие, понеже стрелял само два пъти нея сутрин, и двата пъти сполучливо. Рядко се случва такова нещо, дори и на майстори като него. Влязъл вкъщи и потърсил родителите си, за да им покаже улова, ала майка му този ден била на гости в съседното село, баща му пък работел в гората. Забравил за това в бързината на излизане, не погледнал кой е у дома, а трябвало тъкмо той да се грижи за близнаците. Оставил пушката в коридора, закачил въжето със зайците на един гвоздей и се втурнал навътре да търси братята си, но не ги открил никъде. Хукнал обратно към двора, обиколил навеса и плевнята, но не ги намерил. Паникьосал се. Изтичал до реката и нагазил във водата при кея, извърнал се и огледал брега надлъж и нашир, ала видял само някаква катеричка на един смърч.

— Проклета гадина — ядосал се той.

Навел се над водата и потопил ръце, сякаш искал да я раздели и да погледне под нея, но нали нямало смисъл, тя стигала едва до коленете му и била съвсем бистра. Изправил се, поел си дъх и опитал да размисли. Тогава чул изстрел откъм къщата.

Пушката. Забравил да сложи предпазителя, не извадил последния патрон, а го правел винаги на връщане у дома. Оръжието беше единствената му ценна вещ, затова се грижеше за него, чистеше го и го поддържаше, сякаш му беше дете. Така бил свикнал още откак получил пушката от баща си за дванайсетия си рожден ден със строги указания за какво да я използва и особено какво не биваше да прави с нея. Затова винаги гледаше да спуска предпазителя, да вади патроните и да я окача на мястото й в килера високо на един гвоздей. Сега обаче просто я оставил в коридора, защото внезапно се сетил какво бил забравил: тъкмо той бил отговорен за близнаците, останали сами у дома. Бяха само на десет.

Юн изпляскал от водата и хукнал по брега право към къщата и пътят изведнъж му се сторил дълъг, а мокрите му крачоли тежали чак до коленете, обувките му джвакали и на всяка стъпка се чувало шляпане, от което му се повдигало. По средата на пътя видял баща си да тича откъм гората в другия край на двора. Никога дотогава не бил виждал баща си да бяга и гледката на огромния, тежък мъж, който търчал с дълги, думкащи крачки и ръце, тромаво вдигнати на височината на раменете, сякаш тичал срещу течението на река, така ужасила Юн, че се строполил на тревата. Каквото и да бе станало, вече било късно, а и баща му щял пръв да влезе в къщата, освен това Юн усещал, че не искал да вижда какво се е случило.

А ето какво се случило: близнаците цяла сутрин си играли в мазето със стари дрехи и износени обувки. Развеселени, те хукнали нагоре по стълбите и се запрепъвали към коридора през вратата на мазето. Там видели окачените зайци и облегнатата на стената пушка. Пушката на Юн, добре го знаели, а батко им бил техният герой, и ако са имали същите идоли като мен на тяхната възраст, то той е бил техният Дейви Крокет [3] Дейви Крокет (1786–1836) — фолклорен герой на САЩ, известен като „кралят на дивата граница“ — б. п. Еленовата стъпка [4] Еленовата стъпка — индианец от племето на шайените, герой на американския писател Едуард С. Елис (1840–1916) — б. п. и Хъкълбери фин в едно. Всичко, което Юн вършел, можело да се имитира и превръща в игра.

Пръв пристигнал Ларш, грабнал пушката, завъртял я и викнал:

— Гледай ме сега!

И стрелял, без да иска. Гърмът и откатът го съборили с писък на земята, а и нали не се целел в нищо, искал само да подържи прекрасната пушка и да бъде Юн , та можел да улучи сандъка с дърва или пък малкото прозорче на стълбището, снимката на дядо си с дългата брада, закачена в лъскава златиста рамка точно над гвоздея, или голата крушка на тавана, която никога не угасяха, за да може тръгналите в мрака да виждат светлината й през прозорчето и да не сбъркат пътя. Ала не уцелил нищо от тях — прострелял Од право в сърцето от упор и ако това се случваше в някой роман за Дивия Запад, върху порестите страници щяхме да прочетем, че тъкмо името на Од било изписано върху куршума, или пък сред звездите, или върху лист в дебелата книга на съдбата. Щеше да пише и че нищо, казано или сторено от някого, не би накарало нишките, пресекли с в онзи съдбовен миг, да поемат в различна посока. Други сили, неподвластни на човека, насочили дулото на пушката точно натам. Е, не беше така, и Юн го знаел, както се бил свил на тревата до дигата и видял баща си да излиза с братчето му на ръце, а единствената книга, където бе записано името на Од и никога нямаше да се изличи, бе църковният регистър.