Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Може би ще е по-добре да сечем на части — предложих, — малко сега и малко догодина?

— Аз решавам кога да се секат дърветата ми — тросна се той.

Нямах това предвид, не оспорвах авторитета му, но не възразих. За мен нямаше значение. Най-много ме вълнуваше дали ще ми позволи и аз да участвам и кого още смята да повика, понеже работата беше тежка, със сигурност и опасна, ако не знаеш какво вършиш, а доколкото ми бе известно баща ми не се бе заемал със сечене на дърва дотогава. Сега осъзнавам, че наистина му беше за първи път, ала самоувереността му го караше да се впуска в какви ли не начинания с убеждението, че всичко ще бъде наред.

Най-напред обаче трябваше да окосим ливадите. След бурята не валя повече и тревата изсъхна само за два дни. Една сутрин Баркал цъфна на двора с прилежно зализана коса и ръце в джобовете и попита дали не бихме се наели да поработим с вилите за сено няколко дни. Твърдеше, че миналогодишната коситба щяла да отиде по дяволите, ако с баща ми не се бяхме намесили, особено аз, подразбрах го от угодническия му тон, ала бях достатъчно голям, за да съзнавам, че просто си търсеше безплатна помощ. Не че не бяхме работили усърдно.

Баща ми поглади обраслата си брадичка, помижа на слънцето и ме погледна — аз стоях до него на прага.

— Как мислиш, Трун Т.? — попита ме той.

Второто ми име бе Тобиас, но никога не ми се налагаше да го използвам и Т-то изникваше само когато баща ми си придаваше важност — това бе сигнал за мен, че беше време малко да се погаврим.

— Ами-и-и — отвърнах, — може и да стане.

— Само че ние си имаме малко работа и тук -

добави той.

— Така си е — кимнах, — имаме няколко задачи за отмятане, няма как, но може би ще успеем да вмъкнем един-два дни, не е изключено да се справим.

— Не е немислимо, но ще бъде трудно — колебаеше се баща ми.

— Да, трудничко ще е — съгласих се, — трябва да признаем. Но малко бартер ще ни дойде от полза.

— Прав си — отвърна баща ми и ме погледна любопитно. — Всъщност идеята за бартера никак не е лоша.

— Може би кон с хамут — предложих, — за няколко дни другата седмица или тази след нея.

— Точно така — съгласи се баща ми с широка усмивка, — съвсем правилно. Какво ще кажеш, Баркал?

Баркал бе слушал в недоумение засукания ни разговор и сега беше в капана. Прокара ръка през косата си и отвърна:

— Да, разбира се, няма проблем. Може да вземете Бруна — предложи той и забелязах, че му се искаше да попита какво всъщност смятахме да правим с коня, но се сконфузи, задето бе изпуснал нишката на разговора ни и все пак нямаше желание да става за смях.

Баркал обясни, че искал да коси на следващия ден, щом се вдигне всичката роса, а ние само трябваше да отидем на северната ливада. После вдигна ръка за довиждане и явно се радваше да се измъкне. Слезе до реката и се качи в лодката си, а баща ми опря ръце на хълбоците си, погледна ме и възкликна:

— Това си беше направо гениално! Как ти хрумна?

Нямаше си представа колко подробно бях обмислил превоза на трупите и тъй като не го бях чул да обелва и дума за кон, реших да действам — та нали не можехме да влачим трупите до реката с голи ръце. Обаче не му отговорих, просто свих рамене и се усмихнах. Той ме подръпна лекичко за бретона:

— Умно момче си ти — похвали ме и аз бях съгласен.

Винаги съм го знаел — не бях глупав.

От погребението на Од бяха изминали четири дни и не бях виждал Юн оттогава. Беше ми странно. Сутрин се будех и се ослушвах за стъпките му на двора и по плочата на входа, чаках да чуя скърцането на веслата и слабия трясък, когато лодката му се удареше в камъните на брега, но всяка сутрин беше тихо, като изключим песента на пойните птички, вятъра в короните на дърветата и звъна на чанове, когато изкарваха кравите от кошарите на север и на юг от нас на хребета зад къщичката ни, за да пасат цял ден по зелените склонове, докато доячките наизлязат по дигите и тръгнат с песен нагоре по пътеката, за да ги приберат в пет часа. Лежах в колибата до отворения прозорец, слушах как живият метален звън се променяше заедно с терена и си мислех, че не исках да бъда никъде другаде, а да си остана тук в къщурката заедно с баща ми, независимо какво се случваше, и всеки път, когато станех, но Юн не стоеше на вратата, изпитвах внезапно облекчение. Ала чувствах и срам, в гърлото ми сякаш засядаше буца и минаваха часове преди тази болка да отшуми.

Не го виждах и по реката, не се вясваше с въдица на брега, нито с лодката, тръгнал нагоре или надолу по течението, а баща ми не питаше дали сме се срещали и аз не питах дали го бе виждал. Така се получи. Ядохме само на закуска, облякохме си работните дрехи, слязохме при старата лодка с гребла, която бяхме получили заедно с къщата, и прекосихме реката.