Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Второто бе Ларш. Като излязохме от църквата и застанахме пред зейналия гроб, той взе да става все по-неспокоен, а щом свещеникът преполови церемонията и се канеха да спуснат малкия ковчег с въжета, той вече не издържаше, изтръгна се от майка си и хукна сред надгробните камъни, докато стигна края на гробището и тръгна да тича в кръг при зида. Обикаляше ли, обикаляше с наведена глава, забил поглед в земята, и колкото повече време минаваше, толкова по-бавно говореше свещеникът. Отначало едва неколцина извърнаха глави сред облечената в черно група, но скоро станаха повече и накрая всички зяпаха Ларш вместо ковчега с брат му, като това продължи чак докато един съсед бавно прекоси ливадата, застана в края на кръга, улови го като минаваше и го вдигна. Краката му все още тичаха, ала не гъкваше. Погледнах към Юн, той също ме погледна и поклатих леко глава, но той не отвърна с нищо, само се взираше в очите ми, без да премигне. Помня, че си помислих как никога повече нямаше да крадем коне заедно и това ме натъжи повече от случващото се на гробището. Ето това си спомням. Значи все пак са три неща.

Освен къщата, върху парцела, който баща ми бе купил, имаше и гора. Там растяха най-вече смърчове, тук-таме някой бор, а на места и тънки брезички, притиснати между тъмните стволове. Горичката тръгваше още от брега на реката, където някой бе заковал загадъчен кръст върху най-външния бор, почти надвиснал над буйната вода и облите речни камъни. После дърветата се ширеха в нещо като кръг около двора и къщичката с другите постройки и дигата зад нея, и продължаваха нагоре към тесния път, където свършваше имотът ни. Всъщност този път не бе нищо повече от пътечка между смърчовете, застлана с малко чакъл и пресичана надлъж и нашир от коренища. Тя тръгваше от реката, минаваше от източната страна и се изкачваше чак до дървения мост, където свиваше към „центъра“ близо до магазина и църквата. Оттам трябваше да минем, когато пристигнахме с автобуса в края на юни, или когато някой идиот бе оставил лодката на погрешния бряг — на изток или на запад в зависимост от мястото, където се намирахме. Този идиот най-често бях аз. Иначе минавахме през Баркаловата поляна покрай оградата и гребяхме до другия бряг на реката.

В продължение на два-три часа преди обед къщурката ни се криеше в сянката на гъстата южна гора и не знам дали тъкмо това не бе причината баща ми да се реши да изсече всичките досадни дървета. Е, нуждаеше се и от пари, но не бях забелязал да са му толкова спешни. Доколкото разбирах, цялото ни пътешествие до тази местност, при това за втори път поред, се дължеше на нуждата му от време и спокойствие да направи планове за по-различен живот от този зад гърба си и се налагаше това да стане на друго място, с гледка, различна от онази пред жилището ни в Осло. Беше ми казал, че тази година била повратна точка. Фактът, че позволи на мен да го придружа, ми даваше статус, с какъвто сестра ми не бе удостоена. Тя бе принудена да си остане в града заедно с майка ни, макар да беше с три години по-голяма от мен.

— Аз и не искам да идвам. Само ще трябва да мия чинии, докато вие си ходите за риба. Не съм толкова глупава — отсече тя и имаше право, а аз разбрах какво имаше предвид баща ми, когато на няколко пъти го чувах да споменава, че не можел да мисли, заобиколен от жени.

Аз самият никога не съм имал подобен проблем. Напротив.

По-късно реших, че може би не ставаше дума за всички жени .

Той обаче говореше за малкото сянка наоколо ни.

— Проклетата му сянка — кълнеше баща ми, — това е лятна ваканция, дяволите да ме вземат — ругаеше.

Имаше навика да го прави, когато майка ми не бе наблизо.

Мама бе израснала в град, където по думите й кълнели непрестанно и вече не искаше да чува ругатни. Аз лично се радвах да се скрия за малко от жаркото слънце, когато гората замираше на силната светлина и от нея се носеха аромати, от които се отпусках и заспивах посред бял ден.

Независимо каква беше причината, той бе категоричен. Щеше да насече по-голямата част от гората, а трупите да изпрати по течението на реката към дъскорезница в Швеция. Това последното ме учуди, понеже Баркаловата си беше на около километър от нас, ала неговата дъскорезница покриваше нуждите на стопанството и навярно бе твърде малка за количеството, което предстоеше да доставим. Шведите пък отказваха да купят дървения материал на място, както бе по обичая, а плащаха само за онова, което пристигаше при тях. Не желаеха да поемат отговорност и за превоза. Не и през юли, така казваха.