Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Няма как баща ми да е разказал всичко това, не и с толкова подробности. И все пак помня историята такава и не знам дали съм започнал да я украсявам на мига, или е станало с течение на годините. Неумолимите факти обаче не подлежаха на дискусия, случилото се не можеше да се върне назад и баща ми ме погледна въпросително през масата, сякаш можех да кажа нещо мъдро — нали познавах участниците в трагедията по-добре от него, ала аз виждах единствено бледото лице на Юн и падащият в буйната вода дъжд, когато оттласна лодката и тя се понесе по течението към дома му и онези, които го чакаха там.

— И това не е най-лошото — заключи баща ми.

Рано на сутринта в деня преди Ларш да застреля близнака си Од, закарали майка им до съседното село с колата, която доставяла стока в магазина. На следния ден, когато Всичко това се случило, баща им щял да я вземе с конската каруца. Конят им се казваше Брамина — петнайсетгодишна черно-кафеникава кобила с бяло петно на челото и бели чорапки. Според мен беше красавица, само дето краката не я държаха, а Юн твърдеше, че имала лека сенна хрема, която й докарвала задух — нещо доста особено за кон. С нея пътуването до съседното село и обратно отнело по-голямата част от деня.

Бащата стоял на двора с мъртвото момче на ръце. На тревистата могила големият му син лежал съвсем неподвижно, сякаш и той бил умрял. Знаел, че трябва да потегля. Бил обещал. Нямал друг изход. Ако искал да успее, трябвало да потегли веднага. Обърнал се и пак влязъл в къщата. Ларш седял в коридора, примрял и притихнал, баща му го забелязал, ала нямал сили да мисли за повече от един проблем наведнъж, влязъл в спалнята и положил Од в брачното ложе, извадил едно чердже и покрил телцето. Сменил окървавената риза и панталона си и излязъл да впрегне Брамина. С ъгълчето на окото си забелязал, че Юн се бил надигнал и бавно вървял към обора. Когато конят бил готов, Юн вече бил при тях. Баща му се обърнал и го стиснал за раменете, твърде грубо, ала осъзнал това чак в следващия миг. Момчето не гъкнало.

— Трябва да наглеждаш Ларш, докато ме няма. Поне това направи — заръчал му той и погледнал към стълбите, където момчето било излязло на слънце и мигало на силната светлина.

Бащата прокарал ръка по лицето си, затворил очи за миг, покашлял се и се качил на капрата, цъкнал на коня и каруцата потеглила, свърнала през портата, излязла на главния път, продължила нагоре покрай магазина и по дългия път към съседното село.

Юн взел Ларш със себе си в лодката и отплавали надолу по реката да наловят риба, нищо друго не можал да измисли. Останали навън няколко часа. Така и не събрах сили да си представя за какво ли са говорили. Може и нищо да не са си казали. Може би просто са стояли на брега с въдиците в ръце и са ловили риба — мятали са, пак са ги дръпвали и все така, на разстояние един от друг, обградени само от гората и съвършената тишина. Ето това си представям.

Като се върнали, занесли скромния улов в плевнята и седнали да чакат там. Не припарили до къщата. Късно вечерта чули копитата на Брамина по чакъла и каруцата, която трополяла по пътя. Спогледали се. Така им се искало да поостанат още малко. Тогава Юн се изправил, Ларш също, хванали се за ръце за първи път, откак близнаците били съвсем мънички, излезли на двора и видели каруцата да се приближава и да спира, чули астматичния дъх на Брамина и утешителните думи на баща им към нея, мили, нежни думи, каквито не го били чували да казва на човек.

Майка им седяла на капрата в синята си рокля на жълти цветя, с чантата в ръка, усмихнала им се и възкликнала:

— Ето ме и мен, колко е хубаво у дома! — изправила се, стъпила на колелото и скочила от каруцата. — Къде е Од? — попитала.

Юн вдигнал очи към баща си, ала той не срещнал погледа му, взирал се в стената на плевнята и предъвквал, сякаш устата му била пълна с тютюн. Не й бил казал. Такъв дълъг път през гората, само те двамата, а да не каже нищо.

Погребаха го три дни по-късно. Баща ми попита дали ще ходим и отговорих с „да“. Първото ми погребение. Един от вуйчовците ми бил застрелян от германците в опит да избяга от полицейски участък някъде в южна Норвегия през 1943-а година, но нали не съм бил там, а и не знам дали изобщо са правили погребение.

Спомням си ясно две неща от погребението на Од. Едното е, че бащите ни не се погледнаха в очите ни веднъж. Баща ми стисна ръката на неговия и изрази съболезнования, ала думите прозвучаха съвсем чужди и никой, освен него, не ги употреби този ден. Дори тогава не се погледнаха .