Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Най-сетне стигнахме. Юн завъртя лодката с мощен тласък и ни избута до брега, за да мога да прескоча на сушата. Така и направих: слязох, спрях се и го погледнах.

— Чао, ще се видим утре…

Ала той не отвърна. Само вдигна веслата и остави лодката на течението, като през цялото време ме гледаше с онзи пронизващ поглед, който още тогава знаех, че никога нямаше да забравя.

С баща ми бяхме пристигнали две седмици преди това. Пътувахме с влака от Осло, а после и няколко безкрайни часа с автобус от Елверюм. Така и не можах да разбера системата от спирки на този автобус, във всеки случай обаче спираше често и се случваше да заспя на затоплената от жаркото слънце седалка, а когато се събудех и погледнех през прозореца, струваше ми се, че не бяхме напреднали и на милиметър — същите картини ги бях видял и преди да заспя: лъкатушен чакълест път с ниви от двете страни и стопанства с бели къщи и червени хамбари — някои малки, други — по-големи, с крави зад телени огради чак до пътя, лежаха си и преживяха на слънце с притворени очи. Почти всички бяха кафяви, само някои имаха бели петна по кафявата или черна кожа. Виждах и гората зад стопанствата със сините й сенки в далечината на фона на все същия хребет.

Пътешествието ни отне почти целия ден и най-странното е, че не ми досади изобщо. Харесваше ми да гледам през прозореца, докато клепачите натежат от топлината, да заспивам и пак да се будя, да поглеждам навън за поне хиляден път, или пък да се извърна към баща ми, който през цялото време бе забил нос в някаква техническа книга, нещо за строене на къщи или машини и мотори — направо беше луд по тях. Той вдигаше глава, поглеждаше ме, кимваше и се усмихваше, отвръщах му и той отново потъваше в четивото си. Пак заспивах и сънувах топли и меки неща, а последния път, когато се събудих, баща ми ме бе разтърсил за рамото.

— Здрасти, шефе — каза, аз ококорих очи и се огледах.

Автобусът беше спрял с угасен двигател в сянката на големия дъб пред магазина. Видях пътеката до моста, а реката точно на това място се стесняваше и падаше буйна в малък бързей, поснишилото се слънце огряваше пенестите вълнички. Бяхме останали само ние и трябваше вече да слезем. Последна спирка. Бе невъзможно да се продължи напред, щяхме да извървим остатъка от пътя пеша и ми мина през ума, че това бе типично за баща ми — да ме води на възможно най-отдалечените места и все още да сме в Норвегия, та затова не питах защо точно тук — той сякаш ме изпитваше, а аз нямах нищо против. Имах доверие на баща си.

Взехме чантите и инструментите от багажника на автобуса и тръгнахме към мостчето. Спряхме по средата му и се взряхме в буйната зеленикава вода. Стиснахме здраво бамбуковите въдици, почукахме с тях по новия дървен парапет, плюхме в реката и баща ми се закани:

— Само почакай, Якоб!

Наричаше всички риби Якоб, без значение дали бяхме в соления фиорд на Осло у дома, а той се бе надвесил през планшира, извърнал ухилена физиономия към водата и размахал шеговито заплашителния си юмрук над дълбините: „само почакай, Якоб, сега ще те хванем“, или пък на тази река, която течеше в полукръг през границата с Швеция, надолу през селото и обратно в Швеция на няколко мили на юг. Спомням си, че предходната година се взрях в буйната вода и се запитах дали по някакъв начин бе възможно да видиш, усетиш или вкусиш, че водата всъщност бе шведска — от тази страна на границата само я бяха взели назаем. Тогава обаче бях доста по-млад и знаех малко за света, а и мисълта бе просто мимолетна. Стояхме на моста, аз и баща ми, спогледахме се и се усмихнахме. Аз поне усетих как в корема ми се разнесе трепетно очакване.

— Как си? — попита ме той.

— Добре — не сдържах усмивката си аз.

Вървях в дъжда по пътеката откъм реката. Зад мен Юн отплаваше в лодката си надолу по течението. Чудех се дали си говори сам, както често правех аз, останех ли насаме. Описвах на глас какво бях свършил току-що, претеглях плюсовете и минусите и в крайна сметка си казвах, че не съм имал избор. Не, той със сигурност не го правеше.

Цялото ми тяло бе вледенено, зъбите ми тракаха. Носех пуловера и ризата си под мишница, но беше твърде късно да ги обличам отново. Небето бе по- тъмно, отколкото беше обичайно дори за нощта. Баща ми бе запалил парафиновата лампа в колибата, прозорците светеха с топла жълта светлина, а от комина се виеше сив дим, който дъждът незабавно блъскаше в покрива, та водата и пушекът текваха заедно по шистите под формата на сива каша. Изглеждаше странно.