Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Добре се справи.

Това ми стигаше. Болката изчезна и вече бях готов за следващата макара.

Баркал бе привършил с косенето на първата част от ливадата и прокарал първия откос в следващата. Стоеше до коня, пушеше и чакаше ние да свършим останалото. Той беше шефът и според баща ми спадаше към онзи тип хора, които най-добре работят седнали и почиват изправени, стига да не им отнеме много време, защото тогава се налага отново да седнат. Ако изобщо имат от какво да си почиват. Не ми се вярваше да се е преуморил. Да караш точно този кон не изискваше кой знае какво усилие. Бе вършил тази работа толкова много пъти преди, че я умееше и със затворени очи, ставаше му скучно и искаше да продължи, ала не му разрешаваха — Баркал бе доста систематичен и нямаше никакво намерение да коси цялата ливада наведнъж. Първо едната четвъртина, после другата, а слънцето припичаше на безоблачното небе и обещаваше да продължава все така. Вече прежуряше и усещахме как ризите ни прогизваха по гърбовете, а вдигнехме ли нещо тежко, от челата ни се лееше пот. Слънцето беше застанало точно на юг, а в цялата долина нямаше никаква сенчица, реката се виеше и блещукаше, чувахме я как бушува в бързея под мостчето при магазина. Вдигнах наръч колове, занесох ги на определеното място и ги разпределих на премерени интервали до телта. Върнах се за още с празни ръце, а баща ми и един от селяните започнаха да мерят разстоянията и да пробиват дупки с железен лост през два метра по линията, като редуваха от двете страни на телта — всичко трийсет и две дупки. После татко остана сам, бял на фона на тъмната коса и загорялата от слънцето кожа, а ръцете му лъщяха от пот. Вдигаше големия лост и го забиваше мощно в земята, а влажната почва го поемаше с отчаяна въздишка. Работеше като машина, изглеждаше щастлив, а майката на Юн го следваше и забучеше коловете в дупките чак до мястото, където бях оставил макарата — там щяхме да забием нов клин, за да завържем ритлата. Не можех да откъсна очи от тях.

По едно време тя спря, остави кола на тревата, отдалечи се на няколко крачки и застана така с гръб към нас, загледа се в реката, а раменете й трепереха. Тогава баща ми източи гръб, спря да си отдъхне и зачака, опрял ръцете си с ръкавици на лоста, а тя се извърна и слънцето озари мокрото й от сълзи лице. Баща ми се усмихна и й кимна, на челото му падна кичур коса, после пак вдигна лоста, а тя отговори със сериозна усмивка, върна се, наведе се и вдигна кола. Забучи го в дупката с въртеливо движение и той застана непоклатим. Така и продължиха — със същото темпо, както преди.

Не бяха дошли нито Юн, нито баща му, а бях уверен, че са се канили — предишната година участваха и те. Е, сигурно бяха заети с техните си работи или просто бяха сломени. Всъщност, странно бе, че тя бе събрала сили, но след като я погледах как ходи по нивата, вече не се замислях. Навярно баща ми щеше да повика и тримата да помагат за дървата. Нищо чудно — бащата на Юн имаше дълъг опит, ала не проумявах как щеше да се получи, ако се държаха както досега, не можеха да се погледнат в очите.

Когато всички колове щръкнаха в права редица по протежение на поляната, щяхме да опънем телта на височината на хълбоците, като я премятаме отляво и отдясно на всеки кол, за да се закрепи в средата. С тази задача се заеха двамата селяни: единият бе висок, другият — нисък и явно бяха добър тандем, работата не им бе непозната и я вършеха ловко и пъргаво, докато телта се изопна като струна на китара чак до последния кол. Тогава я омотаха и закрепиха за клина, забит от Баркал в другия край. Останалите пък грабнахме вилите и се разпределихме ветрилообразно на премерени разстояния един от друг. Започнахме да трупаме тревата по Стойката от всички посоки и веднага стана ясно защо дръжките бяха толкова дълги. Предоставяха ни толкова голям радиус, че заедно обхващахме цялото поле, не остана и стръкче, ала дланите ни страдаха от замахването напред-назад хиляди пъти поред, та се налагаше да използваме ръкавици, за да не ни излязат мехури още на първия час. Така натрупахме първата тел — някои с вили, премерен баланс и удивителна точност, други с ръце, като мен и баща ми. Ние не бяхме привикнали на такава работа, но все пак се справяхме. Голите ни длани постепенно позеленя- ха, телта се изпълни, опънахме нова и също я отрупахме, после още една, докато се издигнаха пет претоварени реда, а най-горният и по-рехав слой надвисна като козирка от двете страни, та завалеше ли дъжд, водата просто да се стича и ритлата да си остане така с месеци без сеното под най-външните стръкове да се развали. Според Баркал този метод по нищо не отстъпвал на сухата плевня, стига да се спазваха правилата, а доколкото виждах, всичко беше наред. Ритлата сякаш си бе стояла там през цялото време, косо на ливадата, осветена от слънцето, проточила сянка отзад, тя следваше всеки издатък по полето и в крайна сметка се превръщаше в образувание, изконна форма, макар не тази да бе думата, която ми хрумна тогава. Толкова се радвах като я гледах. И до днес изпитвам същото усещане, когато видя подобна стойка в някоя книга, но сега всичко това е отживелица. В онази част на страната вече никой не работи по този начин; днес ще видиш самотен тракторист, пластачка, сено, останало да се суши на място, балирачка и бели найлонови пакети в смърдящ силаж. Така радостта прелива в усещането за изминало време, за нещо толкова отдавнашно, че внезапно те кара да се чувстваш стар.