Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

На следващия ден разказах за риса в магазина. Отвърнаха, че сигурно е било куче. Никой не ми повярва. Никой от хората, с които говорих него ден, не бе виждал рис. Защо тогава аз, дето не бях живял там и месец, да бъда удостоен с подобна чест? Ако бях един от тях, навярно и аз щях да разсъждавам по същия начин, ала знаех какво съм видял, нося образа на голямата котка някъде в себе си и мога да я призова, когато си поискам. Надявам се, че някой ден, или още по-добре — някоя нощ, ще я зърна отново. Хубаво би било.

Паркирам пред бензиностанция Статойл. Заради счупения мигач е. Още не съм се сдобил с ново стъкло, дори не съм сменил крушката — карах си така. Вечерите обаче започват да стават твърде тъмни за подобни начинания, освен това е забранено. И ето. Влизам и говоря с мъжа в сервиза. Той надзърта през прозореца на въртящата се врата и обещава веднага да смени крушката и да поръча ново стъкло от автоморгата.

— Няма смисъл да хабиш пари за ново, колата е стара — заявява той.

Май е прав. Колата ми е десетгодишен Нисан комби. Можех да си купя и по-нова, имах достатъчно пари, но заедно с покупката на къщата щяха да заминат доста от спестяванията ми, затова се въздържах. Да си кажа правата, планирах да си взема 4x4, щеше да бъде идеален за тукашния терен, после обаче разбрах, че било малко нечестно и малко новобогаташко, и в крайна сметка се спрях на тази тук, със задно задвижване като всички останали коли, които съм карал. Вече ходих при механика поради различни проблеми, включително съсипано динамо, а той всеки път казва едно и също и поръчва от същата автоморга. Струва в пъти по-малко от новите части, а и май ми взима твърде евтино, само че си свирука, докато работи, и радиото постоянно е включено на „Новини нонстоп“ — явно ценовата му политика е добре премислена. Толкова е дружелюбен и услужлив, че чак ме обърква. Всъщност, очаквах малко упорство, главно поради факта, че не карам Волво. Може пък да не е тукашен.

Оставям колата на бензиностанцията, подминавам църквата и пресичам по диагонал кръстовището при магазина. Нещо необичайно. Забелязал съм, че тук всеки си сяда в колата и кара, независимо накъде е тръгнал и колко далеч отива. Кооперативният магазин е само на сто метра, но единствен аз вървя покрай паркинга. Чувствам се на показ и се радвам да вляза вътре.

Поздравявам наляво и надясно, вече са свикнали с мен и разбират, че съм дошъл, за да остана — не съм от онези отпускари, дето заливат къщурките тук с големите си коли всяко лято и всеки Великден, за да ловят риба денем, а вечер да играят покер, докато се наливат с уиски със сода. Нуждаеха се от малко време, но постепенно започнаха да ме разпитват предпазливо на опашката за касата, та сега всички знаят кой съм и къде живея. Знаят през какви професии съм минал, на колко съм години, знаят за смъртта на жена ми преди три години — в катастрофа, аз самият едва оцелях, както и че не бе първата ми жена, знаят за двете ми порасли деца от предишния брак и за техните деца. Споделил съм всички тези неща: например когато изгубих съпругата си, вече нямах желание за нищо, пенсионирах се и се хванах да търся съвсем различно място, където да заживея. Останах много доволен, щом открих сегашната си къща. Обичат да чуват това, макар всички да казват, че съм можел да попитам когото и да било от тях и да ме осведомят за състоянието й — много проявявали интерес към мястото заради прекрасното му разположение, ала никой нямал куража да се заеме с работата, която можела да го превърне в годен за живеене дом. Добре че не знаех предварително, отвръщам, иначе нямаше да го купя и да видя, че няма никакъв проблем да си живееш там, стига да не поставяш чак толкова много високи изисквания накуп, а да подходиш с търпение. За мен е идеално, заявявам, имам предостатъчно време, за никъде не бързам.

Хората обичат да им разказваш разни неща — в умерени количества, със скромен, доверен тон, и си мислят, че те познават, но не е така, знаят те, тъй като им споделяш факти, не чувства, нито мнението си за каквото и да било, нито пък начина, по който събитията в живота ти и взетите от теб решения са те превърнали в човека, който си. Те просто допълват със собствени чувства, мнения и предположения, съставят си някакъв нов живот, слабо свързан с теб самия, и така оставаш незасегнат. Никой не може да се докосне до теб, ако не го пожелаеш сам. Номерът е да се държиш любезно, да се усмихваш и да гониш параноичните мисли, защото хората те обсъждат, независимо какви трикове прилагаш. Неизбежно е, пък нали и ти самият би го направил.