Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Звучи сносно. С радост ще платя. Благодаря ти за помощта и кафето.

Връщам се в магазина и плащам крушката, а жената на механика се усмихва и ми пожелава всичко хубаво. Излизам и потеглям с колата. Жълтото листче, което залепих в портфейла си, прави близкото бъдеще значително по-просто. Става ми леко и бодро и се чудя дали само това е достатъчно. Е, сега поне зимата може да идва.

Стигам „Върхът“ и паркирам до дървото на двора — прастара, почти куха бреза, която скоро ще рухне, ако не предприема нещо. Отнасям покупките в кухнята, наливам вода за кафе и включвам машината. Вземам резачката от бараката, антифоните, които получих заедно с нея, и малка кръгла пила. Вадя бензин и масло от гаража и оставям всичко на плочата пред вратата, на слънцето, което вече почти не топли, макар да е пладне. Връщам се в къщата, намирам един термос и заставам до плота, за да изчакам кафеварката. После пълня термоса с горещо кафе, обличам си топли работни дрехи, излизам, сядам на плочата и започвам да точа триона — бавно и методично, доколкото ми е възможно, докато острието лъсне и от двете страни на веригата. Не знам къде съм се научил на това. Сигурно съм го виждал в някой филм: документален за гъстите гори или игрален филм в горска обстановка. Много можеш да научиш от филмите, ако имаш добра памет. Гледаш как се правят разни неща — хората Винаги са ги вършили, ала в съвременните филми няма много работа, само идеи. Плоски идеи и нещо, което наричат хумор. Сега всичко трябва да бъде смешно. Аз обаче мразя да ме забавляват, нямам време за такива неща.

Във всеки случай не съм се научил да шлайфам моторни резачки от баща ми, просто не съм го виждал с такава и няма начин да го имитирам, колкото и да ровя из паметта си. Резачките за един човек още ги нямаше в норвежките гори през 1948-а. Намираха се само тежки машинарии и трябваха петима души, за да ги поместят, или пък кон, а средствата не стигаха. Когато баща ми се канеше да сече гората онова лято преди много години, постъпихме както бе обичаят по онези места: няколко мъже грабнаха обикновените триони и секири, заредиха дробовете си с чист въздух, подкараха опитен кон с верига за влачене до реката, където скоро оставиха да съхне цяла камара трупи със знака на собственика, издялкан във всеки ствол, и когато всички набелязани дървета бяха повалени и обелени доколкото бе възможно, двама мъже с пръчки с куки се хванаха да ги изтеглят във водата откъм двата края. После над реката екваха викове за сбогом с думи, толкова стари, че никой вече не ги разбираше, съпровождаше ги глух плясък и трупите се понасяха бавно по течението. На добър час!

Ставам от плочата с ошлайфаната резачка в ръка, оставям я настрана, отвивам двете капачки и наливам бензин, добавям и масло и затягам капачките по местата им. Свирвам на Лира и тя в миг зарязва някакви сериозни разкопки в задния двор. Грабвам термоса и се запътвам към края на гората, където се извисява тежкият изсъхнал смърч. Съвсем е побелял на фона на пирена, вече няма и следа от кората, покривала някога целия ствол. Две бързи дръпвания и запалвам резачката, нагласям дросела и оставям веригата да се развърти във въздуха. Гората свисти, слагам си антифоните и забивам резачката в дървото. Стружките валят по панталоните ми, цялото ми тяло вибрира.

Ухаеше на прясна дървесина. Миризмата се носеше откъм пътеката при реката, изпълваше въздуха, рееше се над водата, отпускаше ме и замайваше главата ми. И аз участвах! Миришех на смола, дрехите ми, косата, кожата ми — дори и нощем, когато спях в колибата. Заспивах и се събуждах с този аромат, усещах го през целия ден. Аз бях гора. Търчах с брадвата, затънал до колене в иглички, и сечах клоните, както ми бе показал баща ми: плътно до ствола, за да не стърчи нищо и да не пречи на длетото, да не се криви и евентуално да нарани краката на онзи, който може би ще трябва да стъпи върху трупите, когато се струпат и задръстят реката. Мятах секирата наляво-надясно в упойващ ритъм. Тежко беше, сякаш всичко се противеше от всички посоки и нищо не ми се даваше, аз обаче не обръщах Внимание, бях изтощен, а не усещах умора, просто продължавах. Налагаше се останалите да ме възпират — хващаха ме за рамото и ме натискаха на някой пън, та се принуждавах да поотдъхна за малко, но смолата лепнеше по панталона ми, дразнеше кожата на краката ми и аз се откъсвах от пъна и грабвах секирата. Слънцето припичаше, а баща ми се усмихваше. Бях като опиянен.

Участваше и бащата на Юн, а майка му през по-голямата част от деня прихождаше със светлата си руса коса на фона на зелените иглички откъм лодката в реката с кошница храна. Имаше и един мъж на име Франц с „ц“. Ръцете му бяха мощни, а до лявата китка личеше татуирана звезда, живееше в малка къщичка при моста и всеки ден през цялата година виждаше как реката плиска покрай прозореца му. Знаеше и всевъзможни неща за всичко, което минаваше по водата. Останалите бяхме аз и баща ми заедно с Бруна. Юн не дойде. Казаха, че хванал автобуса за съседното село няколко дни след погребението, ала не споменаха и дума за работата му там, аз и не попитах. Чудех се само дали някога щях да го видя отново.