Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Не можах да го позная при първите ни срещи, поздравявах го отдалеч на минаване с Лира. Просто не ми мина през ума, нямаше и причина. Той си беше на двора, редеше дърва за огрев под стряхата, а аз си минавах по пътя, замислен за съвсем различни неща. Не се сетих дори когато си каза името. Ала тази нощ, щом се прибрах и си легнах, споменът ме зачовърка. Имаше нещо в този мъж и лицето, което бях мярнал на игривата светлина на фенерчето. Изведнъж се уверих. Ларш си бе Ларш, макар при последната ни среща да беше на десет години, а сега минаваше шейсетте. Ако четях това в някой роман, определено щях да се подразня. Толкова много съм чел, особено през последните години, но и преди това, разбира се. Премислям прочетеното, а подобни случайности изглеждат изсмукани от пръстите в художествените произведения, поне в съвременните романи-много ми е трудно да им вярвам. Е, номерът можеше и да мине при Дикенс, но зачетеш ли него, понасяш се в дълга балада от отминал свят, където накрая всичко се подрежда като в математическо уравнение — разклатеният някога баланс трябва да бъде възстановен, за да се усмихнат боговете. Може би е утеха или протест срещу един излязъл от релсите свят, ала в днешно време нещата не стоят така, моят свят е различен и никога не съм одобрявал твърдението, че съдбата направлявала живота ни. Хората с подобна представа само циврят, измиват си ръцете и чакат състрадание. Според мен всеки сам гради живота си, аз поне съм направил своя избор, правилен или грешен, и си нося бремето. Но как от толкова възможни места трябваше да попадна точно тук?

Не че това променя нещо. Не влияе на плановете ми за това място, нито на усещането да живея тук, всичко си е както преди и съм сигурен, че той не ме разпозна, така и трябва да си остане занапред. И все пак няма спор: нещо не е същото.

Идеята ми за това място е съвсем проста — ще бъде последният ми дом. Не смятам да размишлявам колко дълго предстои да остана тук. Живея ден за ден. Най-напред се налага да предвидя как ще се справям през зимата, ако падне много сняг. До къщата на Ларш са двеста метра, после още петдесет до шосето. С този мой гръб е невъзможно да разчистя подобна отсечка на ръка. Сигурно нямаше да се получи и със здрав гръб. Пък и щеше да отнеме цялото ми време.

Стане ли наистина студено, най-важно е да се изрине снегът и да разполагам с надежден акумулатор за колата. До центъра на селото са шест километра, а там се намира местният кооперативен магазин. Трябва също да имам и достатъчно дърва за огрев. В къщата има два радиатора, но са стари и сигурно точат повече ток, отколкото топлят. Можех да си купя един-два модерни на колелца, от онези, дето само се включват в контакта и да си ги местя из стаята според нуждите, аз обаче си наложих да мина и без топлината, която не съм в състояние да си доставя сам. За щастие в бараката отвън намерих цяла камара стари брезови дърва, но далеч няма да ми стигнат, при това са толкова сухи, че ще изгорят съвсем бързо, затова преди няколко дни повалих един изсъхнал бор с моторната резачка, която си купих, и сега възнамерявам да го нарежа на удобни дръвца и да накамаря всичко върху старите преди да е станало твърде късно. Вече съм се възползвал от голяма част от брезата.

Резачката ми е марка Йонсеред. Не че ги смятам за най-добрите, но тук използват само такива, а и онзи, дето ми я продаде в селския сервиз, ми обясни, че не докосвали нищо друго, в случай, че дойда с повредена верига. Резачката е втора ръка, но е минала щателен преглед и веригата е чисто нова. Пък и мъжът беше страшно убедителен. Значи тук господства Йонсеред. И Волво. Никога преди на съм виждал толкова много на едно място — от най-новите и луксозни модели до старите Амазон, последните дори са повече, а през 1999-а видях и едно PV пред пощата. То трябваше да ми загатне нещо за това място, но не бях сигурен какво, освен че е близо до Швеция и евтините резервни части. Може и само това да е.

Сядам в колата и потеглям. По пътя, над реката, покрай къщата на Ларш, после излизам на шосето през гората и през цялото време виждам езерото да проблясва между дърветата от дясната ми страна, докато изведнъж остава зад мен и излизам на поле с пожълтели, отдавна овършани ниви от двете ми страни. Над тях пляскат големи ята гарги. Тихо е, слънцето грее. В другия край на равнината има дъскорезница, построена на река, по-голяма от онази до моята къща, но и тя се влива в същото езеро. Преди я използвали за превозване на трупи, затова и дъскорезницата е там, но оттогава е минало много време и дъскорезницата може да си стои където си иска — днес дървеният материал се превозва само по пътищата и като нищо може да се натъкнеш на някой от претоварените камиони с ремаркета в завой на някой тесен селски път. Карат като папуаси и натискат клаксона вместо спирачките. Само преди няколко седмици се принудих да вляза в канавката — внушителната редица камиони профуча покрай мен навътре в моята лента, а аз просто превъртях волана, може и да съм затворил очи за миг, вече си мислех, че умирам, но се отървах, само стъклото на десния мигач се тресна в един дънер. Останах дълго, опрял чело на кормилото. Тъкмо се бе стъмнило и двигателят беше угаснал, но светлините — не, и когато вдигнах глава, те озаряваха рис. Беше само на петнайсет метра от колата. Никога не бях виждал това животно преди, но знаех какво бе изникнало пред очите ми. Вечерта ни обгръщаше съвсем тиха, а рисът не се огледа нито надясно, нито наляво. Просто си вървеше. Меко, пестеливо, вглъбено. Не мога да си спомня кога за последно се бях почувствал тъй жив, както когато изкарах колата на пътя и продължих напред. Цялото ми същество тръпнеше напрегнато в кожата ми.