Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Не ми трябва много — само хляб и нещо за отгоре, затова приключвам бързо. Удивително е колко е олекнала пазарската ми кошница, толкова малко нужди са ми останали, откакто съм сам. Плащам във внезапен пристъп на безсмислено униние, а очите на касиерката пронизват челото ми, докато броя парите — вдовеца , това вижда в мен. Нищо не разбират, но ми е все едно.

— Заповядай — връща ми рестото с тих, меден глас.

— Благодаря.

По дяволите, сълзите напират, излизам с торбата покупки и се връщам на бензиностанцията. Мисля си, че извадих късмет. Нищичко не разбират.

Сменил е крушката на мигача. Оставям торбичката на предната седалка, подминавам помпите и влизам в магазина. Жена му се усмихва на касата:

— Здравей.

— Здрасти — поздравявам и аз. — За крушката. Колко струва?

— Малко. Може да почака. Искаш ли чаша кафе? Улав седна да почине пет минути — тя посочва отворената врата на стаичката зад магазина.

Трудно ми е да откажа. Приближавам се с неуверена стъпка и надниквам. Механикът на име Улав седи на стол пред монитор с дълги редици светнали числа. Няма червени, доколкото виждам. В едната си ръка държи чаша кафе, в другата — шоколадова вафла. Трябва да е с двайсет години по-млад от мен, ала вече не се изненадвам, осъзнавам, че нормалните възрастни мъже са далеч под моите години.

— Седни, отдъхни си малко — кани ме той, налива кафе в пластмасова чашка и я слага на масата до един празен стол, подканва ме с ръка и се обляга тежко.

Ако и той става рано като мен, а съм уверен, че е така, вече е работил дълго и няма как да не е изтощен. Сядам на стола.

— Е, как са нещата горе на „Върхът“? — пита ме. — Напредваш ли?

Парцелът ми се нарича „Върхът“, понеже гледа към езерото.

— Аз самият направих два огледа — обяснява, — чудех се дали да не предложа цена. Там има достатъчно място да поправяш коли, но ме чакаше толкова работа по къщата, че реших да се въздържа. Обичам да въртя отвертката, не да кова дъски. А при теб сигурно е другояче?

И двамата поглеждаме към ръцете ми. Не приличат на ръце на занаятчия.

— Не точно — отвръщам. — Не ме бива особено за нито едното, но отделям необходимото време, все ще успея да приведа къщата в ред, само че може и да ми потрябва малко помощ.

Правя нещо, което никога не съм споделял с никого: всеки път, когато имам някаква практическа задача, различна от ежедневните ми задължения, затварям очи и си представям как би постъпил баща ми или си спомням как съм го виждал да върши разни неща. После го имитирам , докато вляза в правилния ритъм, а задачата се разтвори и добивам яснота. Правя това откак се помня, сякаш тайната е в настройването на тялото за съответната работа, в известния баланс в началния момент — като да улучиш трамплина при скок, спокойно да прецениш в последната секунда колко точно ти трябва, малко или много, да прозреш вътрешната механика на всяка една задача. Първо едното, после другото, в последователността, заложена във всяка работа, сякаш вече я има някъде там в готов вид, а когато се движи, тялото трябва да отметне някакъв воал, та всичко да стане видимо за наблюдателя. Този наблюдател съм аз, а онзи, когото виждам пред себе си, онзи, чиито движения чета, е мъж на около четирийсет — такъв бе баща ми, когато го видях за последно, бях на петнайсет, а той изчезна от живота ми завинаги. Никога няма да остарее в представите ми.

Ето това не бих могъл да обясня на този мил механик, затова казвам просто:

— Баща ми беше практичен човек. Много съм научил от него.

— Хубаво нещо са бащите — съгласява се той. — Моят беше учител. В Осло. Научи ме да чета и май с това си и останах. Че не беше практичен, не беше, но бе добър човек. Винаги можех да поговоря с него. Почина преди две седмици.

— Не знаех. Съжалявам.

— Че откъде да знаеш. Дълго боледува, добре, че се отърва. И все пак ми липсва, наистина.

Той замлъква. Личи си, че баща му му липсва, толкова е просто. И на мен ми се иска да е така лесно — баща ти ти липсва и толкова.

Изправям се.

— Е, да вървя, че къщата ме чака. Не бива да я оставям, иде зима.

— Разбира се — усмихва се той. — Обади се, ако нещо те притеснява. Нали сме затова.

— Всъщност, има нещо. Онзи път до къщата ми — доста е дълъг. Паднели сняг, ще ми бъде трудно да го поддържам сам, а нямам трактор.

— Ясно. Просто се обади на този — обяснява механикът Улав и написва име и телефонен номер върху жълто лепящо се листче, — това е най-близкият ти съсед с трактор. Разчиства своя път и едва ли ще откаже да поеме и твоя. Живее в стопанство и сутрин не бърза за никъде, минава нагоре-надолу по пътя. Предполагам, че няма да има проблем, но може да поиска известно заплащане за труда. Да кажем петдесетачка на курс.