Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Сутрин започвахме малко след седем и продължавахме до вечерта, когато се просвахме в леглата и заспивахме като къпани, докато се развидели и дойде време да заработим отново. По едно време ми се струваше, че дърветата нямаха край — нали можеш да си вървиш по някоя пътечка и да си мислиш, че това около теб е хубава малка горичка, но наложи ли се да сечеш всеки смърч с обикновен трион и започнеш ли да ги броиш, скоро се обезсърчаваш и не му виждаш края. Когато обаче набереш ход и всички подхванат верния ритъм, началото и краят нямат значение, не и там, не и тогава — важно е единствено да продължаваш, докато всичко намери своя собствен пулс, тупти и потръгва от само себе си, а ти си почиваш, когато дойде ред, пак се залавяш за работа, хапваш прилично, но никога твърде много, пиеш умерено, без да прекаляваш и спиш добре, щом му дойде времето: осем часа през нощта и задължителния един час денем.

Аз спях през деня, баща ми също, дремваше и бащата на Юн, че и Франц, само майка му оставаше будна. Дойдеше ли време за почивка, всеки лягаше в пирена под някое дърво и затваряше очи, а тя сядаше в лодката и се прибираше у дома при Ларш, за да се погрижи и за него. Събудехме ли се, вече се бе върнала или пък чувахме плясъка на греблата и знаехме, че бе на път. Със себе си носеше и необходими неща — инструменти, които й бяхме заръчали да вземе или нова кошница с храна, някой сладкиш, на който всички се радвахме. Просто не разбирах как го постигаше, работеше усилено като мъж. И всеки път забелязвах как баща ми лежеше с притворени очи и я гледаше, когато се задаваше по пътеката. Аз също я наблюдавах, не можех да се сдържа, и понеже ние го правехме, бащата на Юн също не я изпускаше от очи, ала погледът му бе различен от друг път и това си беше в реда на нещата. Обаче не мисля, че гледката бе същата, защото видяното от него явно го смущаваше и учудваше. Аз пък я съзерцавах и ми се приискваше да поваля най-високия смърч, да го гледам как се килва и пада със свистене, а после се тръшва и оглася цялата долина, да изсека клоните му със светкавична скорост и да обеля кората му сам-самичък, без да си отдъхна, макар това да бе най-тежката работа, да го завлека до водата с голи ръце и със собствения си гръб, без да ми помага никой, дори конят, да го бутна във водата, ненадейно усетил страшна сила, а пръските да се издигнат високо колкото къща в Осло.

Нямах представа какво минаваше през ума на баща ми, ала и той се понапрягаше малко повече в присъствието й. Тя прекарваше доста време при нас, та в края на деня и двамата бяхме капнали от умора. Той обаче се смееше и шегуваше, а аз следвах примера му. Бяхме във възторг без сами да знаем защо, аз поне не го проумявах, а Франц също беше в добро настроение, размахваше брадвата с напращели мускули и гръмък глас и редеше остроумни подмятания, дори и онзи път, когато не внимаваше и едва успя да избегне един падащ смърч, а един клон събори шапката от главата му. Той хвърли брадвата и се завъртя с разперени ръце като танцьор, ухили се до уши и извика:

— Примесил съм в съдбата си кръв и ще я посрещна с отворени обятия!

Представих си го съвсем ясно как стои под падащо дърво, натежало до пръсване от упойващ сок, и го поема с голи ръце, а кръвта шурва яркочервена от звездата на ръката му. Баща ми се почеса по брадата и поклати глава, но не можа да сдържи усмивката си.

— Баща ти рискува — каза ми Франц в една от почивките.

Седях на един камък на речния бряг и масажирах схванатите си рамене. Реех поглед над водата, а той изведнъж изникна до мен и заобяснява:

— Баща ти рискува, като сече дърва в разгара на лятото и веднага ги пуска по реката. Напращели са от сок, както сигурно си забелязал.

Несъмнено ми бе направило впечатление и това още повече утежняваше работата ни, понеже дънерите тежаха най-малко два пъти повече, отколкото по всяко друго време на годината, а старата Бруна не смогваше да тегли обичайното количество трупи наведнъж.

— Може и да потънат, пък и нивото на реката не е обнадеждаващо, дори спада. Няма да те занимавам повече. Като иска да сечем сега, сега да е. Все ми е едно. Баща ти е шефът тук.

Определено. Всъщност, не го бях виждал такъв преди — заедно с възрастни мъже в ситуация, която налагаше да се върши работа. Авторитетът му караше всички да чакат обясненията му как иска да се вършат задачите, а после го слушаха, сякаш това бе най-естественото нещо на света, макар те самите да знаеха по-добре и да имаха по-дълъг опит. Дотогава никога не ми бе хрумвало, че и други, освен мен можеха да го възприемат по този начин и да се съгласяват с него. Явно имаше още нещо, нещо повече от връзката между баща и син.