Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Я, пораснал си.

— Не съвсем — възразих, понеже знаех, че около мен се случваха неща, които не можех да разбера, но възрастните можеха.

И все пак оставаше малко време, докато и аз започна да проумявам.

— Е, може би не съвсем — съгласи се той.

Прокара ръка през мократа си коса, преметна хавлията около кръста си и отиде до печката, раздра някакъв стар вестник, намачка го и го пъхна вътре, подреди три дръвца около хартията и я запали. После затвори вратичката, но остави решетката за пепелта отворена, за да дръпне. Старото пресъхнало дърво запращя на секундата. Той остана плътно до печката с вдигнати ръце, приведен над черните чугунени плочи, а начеващата топлина го загъделичка по корема и гърдите. Аз останах на мястото си, загледан в гърба му. Знаех, че се канеше да каже нещо. Беше ми баща, добре го познавах.

— Случилото се днес — започна той, без да се обръща към мен, — бе напълно излишно. Както я бяхме подкарали, бедата беше неизбежна. Щях да се откажа още в началото. Зависеше от мен, не от него. Разбираш ли? Ние сме зрели мъже. Аз нося вината за станалото.

Нищо не отвърнах. Не бях сигурен, дали това „ние“ се отнасяше за нас двамата, или искаше да каже, че те с бащата на Юн били зрели. По-скоро второто.

— Непростимо е.

Наистина, проумявах го, но не ми харесваше, дето се нагърбваше с цялата вина ей така. Според мен можеше да се поспори по въпроса и ако той носеше вина, то и аз имах пръст, и макар да не е никак хубаво да носиш отговорността за подобно нещо, той ме принизяваше, като ме изключваше. Пак усетих онази горчивина, но този път беше по-умерена. Обърна се към мен и по лицето му личеше, че бе разчел мислите ми, ала нямаше какво да отвърне, за да направи положението по-поносимо. Твърде сложно ставаше, нямах сили да мисля повече, не и тази вечер. Усетих как раменете ми увиснаха, клепачите се затвориха, вдигнах ръце и ги разтърках.

— Уморен ли си? — попита ме.

— Да — отвърнах и наистина си бях уморен.

Тялото и главата ми бяха изтощени, кожата тръпнеше. Исках само да се мушна под юргана и да спя чак докато нямаше накъде повече.

Той протегна ръка и разроши косата ми, после взе кибрита от полицата над печката и запали парафиновата лампа над масата, духна клечката и отвори вратичката на печката, за да я хвърли в пламъците. Сигурно сме изглеждали още по-странно с кафеникаво-белите си тела на фона на жълтата светлина. Той се усмихна:

— Отивай да спиш. Аз ще дойда след малко.

Ала не ме последва. Когато се събудих посред нощ, за да отида до тоалетната, не го открих никъде. Прекосих сънено всекидневната, но него го нямаше, отворих вратата и надзърнах навън — дъждът беше спрял, ала не го видях и на двора, а когато се върнах в спалнята, неговото легло си стоеше оправено и пригладено по войнишки, точно така изглеждаше и предишната сутрин.

Изсъхналият смърч вече е изчистен от клоните и нарязан с резачката на удобни дърва за огрев — приблизително колкото половин дръвник. Натоварих ги по три в ръчна количка и ги изсипах на камара пред бараката за дърва. Сега си стоят натрупани до стената под стряхата във вид на двуизмерна пирамида, висока почти два метра. Утре ще се хвана да ги насека. Засега върви добре, доволен съм от себе си, ала гърбът ми няма да понесе повече работа днес. Освен това вече минава пет, слънцето е залязло някъде в посока запад-югозапад. Здрачът пъпли откъм края на гората, където сякох до преди малко, и времето е подходящо за почивка. Олющвам с пила полепналите по резачката дървени стърготини и мръсотията от бензина и маслото, докато ми се стори почти чиста, и я оставям да се суши на пейка в бараката, затварям вратата и поемам по двора с празния термос под ръка. После сядам на прага, свалям влажните ботуши, изтръсквам стърготините от тях и изчетквам краищата на крачолите си. Почиствам чорапите — удрям ги здраво с работните ръкавици и обирам остатъците с пръсти. Върху чакъла се е оформила малка купчинка. Лира ме гледа, стиснала шишарка в зъбите си. Стърчи като незапалена пура, от онези най-дебелите. Иска да й я хвърля, да хукне и да я донесе, но започнем ли веднъж играта, настоява да продължаваме до безкрай, а не са ми останали сили.

— Сори, някой друг път.

Потупвам жълтеникавата глава, галя я по врата и я подръпвам за ухото, харесва й. Тя пуска шишарката и се намества на изтривалката.

Оставям ботушите до вратата с пети към стената и прекосявам коридора по чорапи. Влизам в кухнята, изплаквам термоса с вряла вода от кранчето и го оставям да изсъхне за по-късно. Едва преди две седмици ми сложиха бойлер. Преди тук никога не е имало. Само мивка на стената с кранче за студена вода. Позвъних на водопроводчик, добре запознат с мястото тук, та той ми обясни как да изкопая двуметров ров до тръбата от външната страна, за да може да промени ъгъла и посоката й под основите на кухнята, та да проработи. Налагало се да бъда много бърз, за да изпреваря замръзването. На водопроводчика не му се копаеше — каза, че не бил по тежкия физически труд. На мен ми бе все едно, ала работата беше усилна, копаех само чакъл и камънаци чак до долу. Някои бяха страшно големи. Оказа се, че живея върху билото на морена.