Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Сядай — каня го и не чакам отговор, вадя една чиния от шкафа в ъгъла и слагам салфетка, прибори и чаша.

Наливам бира в чашата му, после и в моята. Малко сняг на прозореца и щеше да изглежда като Бъдни вечер. Всъщност, той сяда и забелязвам, че хвърля неловък поглед към чистата ми бяла риза. На мен не ми пречи — да носи каквото си иска, моите правила си важат само за мен, но осъзнавам, че независимо какво е смятал да каже, изобщо не съм го улеснил. Сядам и го подканвам да се обслужи. Той взима парче риба, два картофа и малко сос, а аз не смея да погледна към Лира, защото точно толкова щеше да получи тя . Започваме да се храним.

— Вкусна беше — отбелязва Ларш. — Сам ли я улови?

— Разбира се, долу при устието на реката.

— Там бъка от риба. Най-вече костур, но също и щука, точно в тръстиката, а ако имаш късмет — и пъстърва.

Кимам и продължавам да ям съвсем спокойно, чакам го да изплюе камъчето. Не че ми пречи, добре дошъл е да хапне малко вечеря, без да идва по някаква работа. Накрая обаче отпива голяма глътка от чашата с бира, избърсва се със салфетката, отпуска ръце в скута си, прочиства гърлото си и започва:

— Знам кой си.

Спирам да дъвча. Виждам лицето си, както в огледалото преди малко, знае ли той кой е това? Само аз знам. Може пък да си спомня вестниците от преди три години с голямата ми снимка, застанал насред пътя в леденостудения дъжд, кръвта и водата, стичащи се от косата и челото ми надолу по ризата и вратовръзката, огледалния, объркан израз на очите ми срещу обектива, а точно зад мен, едва видимо, синьото Ауди със задницата във въздуха и предница, забита в сипея. Тъмната, мокра скала, линейката с отворени задни врати и носилка с жена ми, тъкмо я внасят, полицейската кола с включена синя светлина, синьото одеяло върху раменете ми и камион, огромен колкото танк напреки върху жълтата разделителна ивица на платното. И дъжд. Дъжд върху студения, лъскав асфалт, в който всичко се отразява двойно, както аз виждах всичко двойно през следващите седмици. Вестниците до един бяха публикували снимката. Перфектно композирана от фотограф на свободна практика, пътувал в една от колите на опашката, която се образува в рамките на половин час след катастрофата. Бил на път към досадна задача, а вместо това получи награда за снимката, направена в дъжда. Надвисналото сиво небе, смачканата мантинела, белите овце на отсрещния склон. Всичко това в един кадър. „Погледни насам!“ бе ми викнал.

Ларш обаче няма това предвид. Може и да е виждал някоя от онези снимки, не е изключено, но не говори за тях. Разпознал ме е точно както и аз него. Минали са повече от петдесет години, тогава бяхме просто деца, той на десет, аз все още на петнайсет, уплашен от всичко, което се случваше наоколо ми — нали не го проумявах, макар да знаех, че съм съвсем близо, протегнех ли ръка, колкото стигаше напред, може би щях да докосна същината и да прозра всичко. Поне такова усещане имах и си спомням как избягах от спалнята с дрехите в ръце в онази лятна нощ през 1948-а, обзет от внезапна паника, понеже бях разбрал, че не бе задължително казаното от баща ми да съвпада с действителното положение на нещата, а това правеше света течен, труден за улавяне. Пред мен се разгърна такъв мрак, че не можех да видя другата страна, а в нощта навън, на километър надолу по реката, Ларш може би е лежал буден и самотен в леглото си и се е опитвал да закрепи своя свят, докато изстрелът, чиято траектория той не можеше да проумее, все още е изпълвал всеки кубичен метър въздух в тясната къщица. Заради него той не чуваше нищо, когато хората му говореха, независимо какво казваха, и това бе единственото, което щеше да чува още дълго занапред.

Сега седи точно пред мен на масата след повече от петдесет години и знае кой съм, а аз нямам какво да кажа по въпроса. Това съвсем не е упрек, макар слабо да го усещам така по една или друга причина, не е и въпрос, затова няма нужда да отговарям. Ала не кажа ли нищо, ще стане страшно тихо и неловко.

— Да — отвръщам и го поглеждам право в очите, — и аз знам кой си.

Той кима.

— Така си и мислех.

Пак кимва, взема ножа и вилицата и продължава да се храни. Личи си, че е доволен. Това имаше да каже. Нищо повече, нищо в добавка. Само това и едно потвърждение, което току-що получи.

През останалата част от вечерята се чувствам малко неудобно, заклещен в ситуация, която не съм предизвикал сам. Ядем, без да говорим особено, само се навеждаме напред и надничаме през прозореца към двора, където мракът пада бърз и тих, кимаме си в съгласие, че настоящият сезон е точно какъвто си е: „ама че бързо се стъмва, да“ и така нататък, сякаш е някаква новина. Ларш обаче изглежда доволен, изяжда си всичко и казва почти радостно: