Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Събудих се, защото някой ме галеше по бузата. Реших, че е майка ми. Мислех си, че съм малко момченце. Мина ми през ума, че си имах майка, а бях забравил. Сетих се и как изглеждаше, черта по черта, докато образът й изникна в целостта, която винаги бях виждал. Само че лицето, което съзрях, не беше нейното и за миг увиснах на границата между два свята с по едно притворено око във всеки. Пред мен стоеше доячката от стопанството и часът вече беше пет сутринта. Много пъти я бях виждал, заговаряхме се. Харесвах я. Гласът й бе като мелодия на сребърна флейта, когато изкачваше пътеката и привикваше кравите — така се изрази баща ми, а после вдигна ръце малко встрани от устата си и я изимитира с трепкащи пръсти и свити устни. Не знаех какви тонове издава сребърната флейта и ако не ме лъже паметта, никога не съм чувал такъв звук, ала тя се усмихна, погледна ме и каза:

— Добро утро, момче — звучеше много приятно.

— Заспал съм — обясних й, — тук е толкова топло и уютно. — Изправих гръб и потърках лицето си. — Столчето ти трябва — казах й.

Тя поклати глава.

— Не, не, седи си. Имам си още едно, не се тревожи.

Тръгна по пътеката в средата на обора с лъснати кофи в ръце, намери още едно столче и седна до първата крава. Започна да мие розовото виме с нежни и опитни движения. Вече бе изрила торта и наръсила целия коридор с дървени стърготини, та изглеждаше чисто и приятно. Сега всички се бяха подредили в редица: по четири петнисти крави от всяка страна, изпълнени с очакване и мляко. Тя придърпа и втората кофа към себе си и хвана цицките с прежната нежност. Млякото запръска, бяло и звънтящо по метала на кофата, и цялата работа изглеждаше страшно лесна, но аз бях опитвал няколко пъти и не успявах да издоя и капка.

Наблюдавах я, седнала с гръб към стената на светлината на лампата, която бе закачила на кука до преградата: прибраната в кърпа коса, жълтеникавата светлина по лицето й, вглъбения поглед и беглата усмивчица, голите ръце и откритите колене, подаващи се от полите й и бледи на слабата светлина от двете страни на кофата. Не можах да се сдържа, панталоните ми се опнаха тъй ненадейно и силно, че се задъхах, а не си спомням да си бях мислил за нея по този начин преди. Хванах се здраво за столчето с две ръце и почувствах, че изневерявам на онази, която наистина бе завладяла сърцето ми. Знаех, че мръднех ли и на сантиметър, лекото търкане щеше да обърка нещата, тя щеше да забележи, а може би и да долови безнадеждния стон в гърдите ми, напиращ да излезе навън. Тогава щеше да разбере колко бях беззащитен, а не можех да понеса подобно нещо. Наложих си да мисля за друго, за да потисна напрежението в обтегнатата ми кожа и най-напред се сетих за коне, както ги бях виждал да тичат по пътя през селото: многобройни, пъстри коне с чаткащи по сухия чакъл копита, а прахът под тях се завихря и увисва в топлия въздух като жълти завеси между къщите и църквата, ала и това не ми помогна особено, понеже имаше нещо в буйността на конете, в извивката на вратовете им и ритмичното пръхтене, когато се втурват нанякъде, и всичко онова, което не можеш да обясниш у тях, но знаеш , че го има, затова си представих Бюнефиорд. Спомних си фиорда у дома и първата баня в синьозелената вода, независимо от времето и вятъра, точно на първи май. Все още бе толкова студено, че водата изтръгваше всичкия ти въздух със стон, когато скочиш от скалата на плажа Катен и цопнеш в лъскавата й повърхност. Само един може да скача, защото другият стои на сушата с въже в ръка, готов да го спаси, ако гмурналият се получи ненадеен спазъм. Бях само на седем, когато със сестра ми решихме да повтаряме това всяка година, и не защото бе приятно, а защото трябваше да се заречем в нещо, което надхвърляше съществата ни, дори причиняваше болка, а точно тогава болката ни се струваше достатъчно силна. Три седмици по-рано немските войници бяха пристигнали в Осло, маршируваха по улица Карл Юхан в безкрайна колона. Него ден на улицата бе студено и тихо, само трясъкът на военни ботуши в унисон, подобен на удари с камшик, се стрелкаше между колоните пред аулата на университета, блъскаше се в стените и се връщаше като ехо над павирания площад отпред. После внезапният тътен на изтребителите Месершмит ниско над града на влизане откъм фиорда, откъм открито море и Германия. Всички наблюдаваха онемели — баща ми не каза нищо, нито пък аз, никой в цялата редица не обели дума. Вдигнах очи към татко, той също ме погледна и бавно поклати глава, а аз му отвърнах със същото. Хвана ме за ръка и ме изведе от навалицата на тротоара, тръгнахме по улицата покрай сградата на парламента към спирката на Йостбанесташун, за да видим дали автобусът по улица Мосевайен не бе спрян, дали пък влакът за на юг бе пристигнал навреме, или всичко този ден бе замряло, всичко, освен немските войски, които изведнъж се оказаха навсякъде. Не мога да си спомня как бяхме пристигнали в града, дали с влак или с автобус, може би с нечия кола, но някак си успяхме да се приберем. Вероятно пеша.