Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Не след дълго баща ми замина за първи път, а аз и сестра ми започнахме да се къпем в студения фиорд със свити сърца и приготвено въже.

Трепетът ми определено изстина от спомените за пролетта на 1940-а, за баща ми, какъвто бе в онези студени дни и за ледената вода на Бюнефиорд — от Катен до Ингерстран — плажовете, където ходехме обикновено, и скоро вече можех да отпусна хватката около столчето и да се изправя, без да сгафя. Доячката се бе преместила на следващата крава и си тананикаше върху другото столче, опряла чело в корема на добичето. Стори ми се, че тя не мислеше за нищо друго, освен за точно тази крава, затова грижливо прибрах столчето до стената и тъкмо се канех да се измъкна през вратата и пак да поема по пътечката, когато чух гласа й зад гърба си:

— Не искаш ли да си сръбнеш?

Изчервих се, без да зная защо, извърнах се и отговорих:

— Разбира се, хубаво би било — макар отдавна да се опитвах да избягвам прясното мляко. Беше ми противно само като го гледах в чашата и си мислех колко топло и гъсто беше, но тъй като бях преспал в краварника й и си я бях представил по начин, за който тя не знаеше, а и със сигурност не би одобрила, нямаше как да откажа.

Отидох до нея и поех преливащия черпак, който ми подаде. Погълнах го целия наведнъж. Изтрих грубо уста, изчаках всичко хубаво да си отиде на мястото и казах:

— Благодаря, но сега се налага да тръгвам. Баща ми ме чака за закуска у дома.

— Майчице, толкова рано! — погледна ме съвършено спокойно, сякаш разбираше кой съм и какви ги вършех, докато аз самият не бях съвсем уверен в себе си.

Кимнах, може би малко по-енергично от необходимото, завъртях се на пета и тръгнах между отделенията на животните, излязох и вече бях почти на пътя, когато повърнах право на земята пред краката ми. Изтръгнах няколко стиски пирен, за да покрия бялата бълвоч, та доячката да нея види веднага, след като приключи с доенето и изведе кравите — можеше да се натъжи.

Вървях по пътя толкова дълго, че по едно време се стесни до пътечка, която свиваше надолу към реката през прогизналата от роса висока трева на някаква равнина и свършваше при кей, почти скрит в тръстиката и застоялата вода от източната страна. Минах по кея и седнах на края с увиснали крака. Ботушите ми почти докосваха водата. Вече бе съмнало и слънцето се подаваше иззад хребета, а през тръстиката виждах отсрещния бряг — тъкмо там се намираше стопанството, където живееше Юн, а може би вече не живееше в дома си, знаех ли? И те си имаха кей, а до него се виждаха три лодки: добре познатата на Юн и онази, с която виждах майка му, докато сечахме дърветата. Първата бе боядисана в синьо, втората беше червена, а третата бе зелена и обикновено стоеше пред къщата ни, ако някой идиот не я бе завързал на погрешния бряг — този идиот бях аз. Сега си стоеше тук. На кея имаше пейка, на която видях майката на Юн, а до нея — баща ми. Седяха плътно притиснати. Той бе прясно избръснат, а тя носеше синята рокля с жълтите цветчета — нея именно обличаше за гости в съседното село. Якето му бе преметнато върху раменете й, заедно с ръката му, точно както аз я бях обгърнал преди по-малко от денонощие. Той обаче вършеше нещо, което аз не бях направил. Целуваше я и виждах ясно, че тя плачеше, ала не заради целувките, макар че той продължаваше най-невъзмутимо, пък и тя плачеше въпреки тях.

Възможно е тогава да ми е липсвала един определен вид фантазия, навярно и днес не ми е присъща, но това, което се случваше пред очите ми на другия бряг, ме стъписа тъй силно, че останах със зяпнала уста. Не бях ни студен, ни топъл, нито дори безпристрастен, а главата ми щеше да се пръсне от празнота, и ако някой ме бе зърнал в онзи миг, сигурно щеше да ме вземе за избягал от дом за бавноразвиващи се деца.

Можеше и да реша, че съм се объркал, че в действителност не виждах добре какво става, понеже разстоянието до другия бряг бе твърде голямо, и че онова, което доста неясно възприемах, бе мъж, утешаващ жена, току-що изгубила дете, докато собственият й мъж лежеше в болница на мили разстояние. Нормално бе да се чувства самотна и безпомощна. В такъв случай обаче времето бе доста необичайно, пък и нали не гледах през Мисисипи, Дунав или Рейн, ако щете дори нашата си Глома, а през тази не особено голяма рекичка, течаща в полукръг откъм границата с Швеция, надолу през долината и селото ни, и обратно към Швеция на няколко мили на юг, така че беше спорно дали водата всъщност бе шведска или норвежка и навярно имаше шведски вкус, като си пийнеш малко, ако изобщо бе възможно. Реката не беше и в най-широката си част точно при този кей, а те седяха точно срещу мен.