Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Само за месец и двете си бяха отишли и оттогава разговорите с хората всъщност не ме влекат особено. Не знам какво има да обсъждаме. Ето това е една от причините да заживея тук, а също и гората. Преди много години тя заемаше особено място в живота ми и нищо не е успявало да я измести оттогава, после изчезна за дълго, дълго време и когато изведнъж около мен настъпи пълна тишина, осъзнах колко ужасно ми липсваше. Скоро не мислех за нищо друго, и ако нямаше и аз да умирам, точно там и тогава, то трябваше да се оттегля в гората. Така го чувствах, така си и беше. Все още изпитвам същото усещане.

Включвам радиото. Вече са преполовили сутрешните новини по втора станция. Руски гранати валят над Грозни. Пак са започнали. Никога няма да победят, не и за дълго, очевидно е. Още Толстой го е казал в „Хаджи Мурат“, а е писал книгата преди сто години. Да си кажа право, не мога да проумея как великите сили не успяват да си научат урока, че тъкмо те в крайна сметка ще се разпаднат. И все пак е ясно — цяла Чечня може да бъде разрушена. Днес изгледите са малко по-добри от преди сто години.

Печката пращи приятно. Отварям кутията за хляб и си отрязвам две филии, слагам вода за кафе и чувам краткото, остро излайване на Лира откъм стъпалата на прага. Това е нейният си начин да звъни на вратата и лесно се различава от останалите звуци, които издава. Тя влиза и ляга до печката. Топлината бавно се разнася из цялата стая. Слагам закуската си на масата и сипвам храна в купичката на Лира, но трябва да чака реда си. Аз съм шефът тук. Аз се храня пръв.

В гората навън започва денят. Навеждам се напред, надзъртам през прозореца и оставам поразен от видяното на утринната светлина. Дървото в двора ми, високата стара бреза, е повалено от бурния вятър и лежи огромно наглед между бараката и колата. Най-горните клони са току пред кухненския прозорец, други покриват колата, трети пък са повлекли улука на бараката и са го огънали в солидно V, увиснало и препречило вратата. Не мога да вляза за дърва — добре поне, че сандъкът ми тук е пълен.

Това определено обяснява трясъка от нощес. Изправям се механично и тъкмо се каня да изляза, когато осъзнавам, че няма смисъл. Брезата няма да избяга. Сядам си на мястото и довършвам закуската, загледан през прозореца. Мъча се да си съставя план, за да се справя с великана, легнал да си почива на двора ми. Ясно е, че най-напред трябва да освободя колата и да я преместя. Значи първи ще бъдат клоните, също и онези пред бараката, за да проверя дали е възможно да се влиза. Нали все пак се нуждая от дърва за огрев, а и от колата. Пак ще трябва да наточа резачката, просто съм принуден след продължителната работа вчера. Навярно ще са ми необходими още бензин и масло, трябва да проверя, изведнъж забравих колко оставаха, а в случай че не ми достигат, ще се наложи да отида с колата за още, но тя пък вероятно е приклещена. Усещам как започвам да изпадам в паника, без да разбирам защо. Няма нищо фатално, а и нали съм дошъл тук по своя воля. Имам си достатъчно храна в хладилника и вода в чешмата, мога да отида където си поискам, в добра форма съм и разполагам с цялото време на света. А дали е така? Май се заблуждавам. Жестоко се лъжа. Изведнъж ми става тясно. Мога да умра всеки момент, това е проблемът, но пък нали го знам от цели три години, на практика не ми пукаше, и сега не давам пет пари. Поглеждам към брезата. Заема почти целия двор и е толкова клоната, че засенчва всичко. Бързо ставам от масата, отивам в страничната стаичка и си лягам с дрехите — в рязко противоречие с правилата, които се старая да следвам — взирам се в тавана, а главата ми се върти като колелото на рулетка, топчето подскача от червено на черно, пак на червено, накрая спира бедна преградка и тя, разбира се, е от лятото на 1948-а, по-точно деня, когато лятото приключи.

Стоях до дъба пред магазина, погледнах нагоре и видях как лъчите светлина играеха през шумолящите листа, понеже пак бе излязъл силен вятър. Някои проблясъци ме заслепяваха, караха ме да мигам наранено, а сълзите се лееха. Затворих очи и клепачите ми загоряха с червена топлина, чувах реката зад гърба си, както всеки ден вече близо два месеца, и се питах какво ли ме чакаше за в бъдеще, когато повече нямаше да я чувам.

Под дъба беше топло. Чувствах умора. Онази сутрин бяхме станали рано, закусихме почти без да продумаме, после тръгнахме по чакълестата пътечка към моста, подминахме къщата на Франц, където слънцето огряваше коридора през отворената врата и оставяше светла диря по чергата и косо върху стената, ала той самият не се виждаше никъде и съжалих, че го няма.