Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Значи нямаше вероятност да греша. Целуваха се като за последно и не можех да ги гледам, а въпреки това не откъсвах поглед от тях. Опитах да мисля за майка ми, както един син със сигурност би направил, ако внезапно се натъкне на нещо подобно, ала нямах сили да си я представя. Просто ми се изплъзна, разтвори се в нищото и вече нямаше нищо общо с това тук, отново останах празен и се взирах в тях, докато почувствах, че не издържах повече на мястото си. Надигнах се бавно, прикрит от тръстиката, и застъпвах на пръсти по дъските на кея, излязох на пътечката и тръгнах по нея, а когато след малко погледнах назад, двамата също бяха станали от пейката и вървяха към къщата. Ръка за ръка.

Повече не се обърнах. Тръгнах през високата трева по ливадата и завих до мястото, където пътечката преминаваше в път, подминах стопанството с краварника, в който бях влязъл. Сега ми се струваше толкова отдавна. Светлината се бе променила, въздухът — също и слънцето грееше над хребета. Беше хубаво и топло. В гърлото ми бе заседнало нещо, което сърбеше и дращеше, болеше по особен начин и определено се мъчеше да излезе, но ако преглъщах здраво, успявах да го потискам. Чувах кравите да се изкачват по склона на Боровата планина, която всъщност не бе никаква планина, а хребет с гора на върха. Чановете дрънчаха и отляво, и отдясно — несъмнено стадата от останалите стопанства също се бяха запътили към най-сочната трева. Когато стигнах до сечището и пътеката към нашата колиба, спрях и се ослушах. Дърветата вече ги нямаше и се бе открила гледка към реката — знаех, че ще чуя някой да гребе нагоре по течението, само че от тази посока не долитаха никакви звуци. На светлината колибата изглеждаше по-приветлива. Спокойно можех да вляза в кухнята, да извадя хляба от кутията и да си намажа филия с масло, вече бях гладен, но предпочетох да продължа нагоре към моста и магазина. Отне ми двайсет минути. Къщата на Франц се намираше върху скала на няколко метра от реката. Още от пътя виждах, че вратата му бе отворена, а слънцето огряваше коридора. Чувах музиката по радиото. Без да се замислям, изминах чакълената пътека чак до стъпалата, изкачих ги и трите и викнах през вратата:

— Здрасти! Тук предлагате ли закуска?

— О, здравей! Че как иначе! — гласеше отговорът отвътре.

Цяла нощ бушува вятър. Будя се често и го чувам как свири по стените, но има и още нещо: блъска къщата и старите дъски стенат, от всички ъгли долитат шумове, силно свистене, едва ли не заплашително, откъм гората навън, метално хлопане и мощен трясък отнякъде — май в бараката. Малко съм притеснен, лежа с отворени очи и гледам облицования таван, но под юргана е топло и нямам намерение да ставам точно сега. Питам се дали керемидите ще издържат, или скоро ще хвръкнат от покрива, ще се зареят по двора, пък може и да ударят колата ми и да съсипят ламарината. Решавам, че няма начин това да стане и заспивам отново.

На следващото ми събуждане фучи още по-силно, ако изобщо е възможно. Сега обаче звучи като всмукване, а билото на покрива пори вятъра. Не се чува никакво трополене, нито хлопане, по-скоро дрънчене като в трюма на кораб близо до двигателя, защото всичко се клатушка в мрака, движи се напред, а къщата си има мачти и фенери, пенлива диря отзад и всичко, както си му е редът. Харесва ми, обичам да плавам с кораб, а може би в крайна сметка не съм съвсем буден.

Когато отварям очи за последен път, часът е седем и половина. Твърде късно е за мен, нетипично късно. През прозореца сивее бледа светлина и от другата страна на стъклото изглежда учудващо тихо. Лежа неподвижно и се ослушвам. От света навън не се чува дори скръцване, само меките стъпки и ноктите на Лира, тръгнала по кухненския под към купичката с вода. Светът пращеше от звуци, а сега е празен. Останало е само едно търпеливо куче. Чувам ясно как пие и преглъща, после изскимтява тихо и дискретно, за да ми съобщи, че й се иска да излезе, за да свърши онова, което не може вътре. Ако няма да ме обезпокои твърде много.

Усещам, че гърбът ми не е добре, обръщам се по корем и се избутвам по ръба на леглото с колене напред към пода, а после бавно се изправям. Успявам да застана на крака, но съм страшно схванат след вчерашния ден. Излизам бос в кухнята, подминавам кучето и продължавам към коридора.

— Ела, Лира! — викам я и тя ме следва с мека стъпка.

Отварям входната врата и я пускам навън в полумрака. После се връщам да се облека, отварям сандъка за дърва, в който за щастие има достатъчно цепеници, и паля печката възможно най-систематично. Никога не успявам от първия опит — нещо, което баща ми винаги постигаше, но не бързаш ли, накрая все ще се разпали. Сестра ми така и не се научи. Разполагаше със сухи дърва, стари вестници и печка, която дърпа добре, а никога не се запалваше нещо повече от хартията. „Как ли е възможно да възникват пожари? Можеш ли да ми обясниш?“, питаше ме тя. Липсва ми. И тя почина преди три години. Рак. Нищо не можеха да направят, твърде късно започна лечението. В крайна сметка с жена ми станаха добри приятелки. Вечер често си говореха по телефона и коментираха световните проблеми. Понякога обсъждаха мен и се заливаха от смях заради „момчето със златните панталони“, както ме наричаха. „Винаги си си бил момчето със златните панталони, не можеш да отречеш“, заявяваха те и се смееха. Струва ми се, че сестра ми първа измисли този израз. Нямах нищо против, в смеха им нямаше язвителност, просто имаха чувство за хумор и искаха да ме подразнят. Аз самият пък винаги съм проявявал склонността да бъда прекалено сериозен, ала и това може да ти дойде в повече. Май бяха прави, наистина излязох късметлия. И преди съм го казвал.