Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Автобусът чакаше на слънце и се тресеше от включения дизелов двигател. Щях да пропътувам целия дълъг път от селото до Осло, като се прикача на влака в Елверюм. Баща ми стоеше точно зад мен на площада пред магазина, сложи ръка на главата ми и лекичко ме разроши, наведе се и каза:

— Всичко ще бъде наред. Знаеш къде да слезеш на гарата в Елверюм и от коя страна минава влакът, а и кога трябва да дойде.

Продължаваше да нарежда така, сякаш всичките тези подробности имаха смисъл, сякаш нямаше да се справя с пътуването на моите петнайсет години, без да ме инструктира обстойно. Всъщност се чувствах доста по-голям, но не се сещах за никакъв начин да го покажа, пък дори и да ми хрумнеше нещо, той далеч не бе в състояние да го приеме.

— Какво лято само, а! — възкликна татко и определено беше прав.

Още стоеше зад мен, заровил ръка в косата ми, но вече не я рошеше — държеше ме тъй здраво, че почти изпитвах болка, а май не го осъзнаваше. И аз не казах нищо, за да ме пусне. Пак се наведе към мене с думите:

— Е, такъв е животът. Учиш се от нещата, които се случват. Особено на твоята възраст. Просто трябва да възприемаш, после да си спомняш, да обмисляш всичко, никога да не забравяш и да не се огорчаваш. Искам да мислиш. Разбираш ли?

— Да — отвърнах с ясен глас.

— Разбираш ли? — повтори той, а аз потвърдих отново и кимнах с глава.

Тогава татко осъзна колко здраво бе стиснал косата ми и ме пусна с тих смях, който не можах да разтълкувам — нали не виждах лицето му. Чувах го какво ми говори, но не бях убеден, че схващах. Как бих могъл? Не разбирах и защо използваше точно тези думи, но съм размишлявал над тях хиляди пъти, защото в следващия миг той ме стисна за рамото и ме завъртя, прокара ръка през косата ми за сетен път и се вгледа в очите ми почти замижал, с онази полуусмивка, която толкова обичах. Каза ми:

— Сега тръгваш с този автобус, а после се прекачваш на влака в Елверюм и продължаваш към дома в Осло. Аз ще довърша работата си тук и като приключа, ще се върна вкъщи. Ясно ли е?

— Да — отвърнах, — всичко е наред.

В същия миг усетих как стомахът ми се сви от вцепенение, защото нищо не беше наред. И преди бях чувал тези думи. В последствие си повтарях същия въпрос отново и отново: дали се бе случило нещо извън контрола му, или още тогава е знаел, че никога няма да ме последва. Че се виждахме за последен път.

Естествено, качих се на автобуса, седнах, оставих раницата в скута си, извърнах се и се взрях в магазина, в мостчето над реката, в баща ми, застанал там висок, слаб и чернокос в трепкащите сенки под дъба, а небето никога не е било по-ширно и яркосиньо от лятото на 1948-а, и то точно в онова село. Автобусът потегли и направи широк полукръг на пътя. Притиснах нос в стъклото и се втренчих в бавно разнеслия се облак прах, който скриваше баща ми в сиво-кафява вихрушка, и направих всичко, което е прието да правиш в подобна ситуация: скочих от мястото си и хукнах през автобуса към най-задния ред седалки, коленичих на тях, залепих длани на стъклото и не откъснах очи от пътя чак до магазина и дъба, а баща ми изчезна зад един завой и всичко сякаш бе режисирано във филм, който до един сме гледали — съдбоносната раздяла е основен момент, променяш завинаги живота на главния герой, той се впуска в нови, неочаквани начинания, невинаги приятни, а на всички в киносалона е пределно ясно какво ще се случи накрая. Някои са затулили уста с ръка, други дъвчат носните си кърпички, а сълзите текат, трети напразно се опитват да преглътнат буцата в гърлото си, примижали срещу екрана, който се размива в цветна мацаница. Има и зрители, толкова разгневени, че им се иска да станат и да напуснат залата, понеже са претърпели нещо подобно в собствения си живот и не са намерили сили да простят, а един от тях скача от мястото си в тъмното и крещи: „Негодник!“ по адрес на мъжа под дървото, когото сега показват в гръб, и го прави от свое и мое име едновременно, а аз съм благодарен за подкрепата. Мисълта ми обаче е, че не знаех какво щеше да се случи него ден. Никой не ми бе разказал! Нямаше начин да прозра смисъла на сцената, която току-що бях изживял. Просто се лутах напред-назад между седалката ми и задното стъкло, погнат от внезапно, диво безпокойство, сядах, пак ставах, разхождах се насам-натам и сядах на съвсем различно място, без да се задържам и на него. Продължавах така, докато все още бях сам в автобуса. Виждах как шофьорът ме следи в огледалото си отпред, като същевременно маневрираше по виещия се чакълест път. Очевидно бе смаян, но не можеше да откъсне очи от мен. Не каза нищо. После се качиха две семейства — от спирката по средата на пътя за съседното село, където реката правеше завой и се изгубваше в гората към Швеция. Бяха се натоварили с деца, кучета и чанти, а една жена носеше кокошка в клетка и тя не спираше да кудкудяка. Тогава се принудих да се кротна на мястото си и накрая заспах, а вибриращото стъкло на прозореца удряше главата ми, бръмчащият дизелов мотор тътнеше в ушите.