Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Отварям очи. Главата ми тежи върху възглавницата. Заспал съм. Вдигам ръка и поглеждам часовника. Само половин час, но не е обичайно за мен. Нали току-що станах от сън, при това твърде късно. Толкова ли бях изтощен?

В стаичката е съвсем светло. Изправям се рязко и стъпвам на пода, но в миг усещам такъв световъртеж, че се понасям напред, без да мога да се спра, зад клепачите ми блясват искри и падам на пода върху едното си рамо. При удара чувам собственото си силно и неузнаваемо стенание, сякаш иде от друг. Оставам да лежа така. Боли ме. Дявол да го вземе. Дишам внимателно, без да се напрягам. Не е лесно. Твърде рано ми е да умирам. Само на шейсет и седем съм, още ме бива. Разхождам се с Лира по три пъти на ден, храня се здравословно и не съм пушил вече двайсет години. Не стига ли? Във всеки случай не искам да умирам по този начин, проснат на пода. Май трябва да се помръдна, но не смея. Ами ако не успея? Какво ще правя тогава? Нямам дори телефон. Все отлагам — не искам да ме безпокоят. Е, ясно е, така и аз не мога да потърся никого, няма как. Особено в такъв момент.

Затварям очи и оставам да лежа неподвижен. Подът студенее под брадичката ми. Мирише на прах. Чувам дишането на Лира до печката в кухнята. Отдавна трябваше да сме излезли на разходка, но тя е търпелива и не хленчи. Чувствам, че леко ми се гади. Може би този симптом трябва да ми говори нещо. Не разбирам. Просто ми е лошо. Изведнъж се дразня, стискам силно очи, концентрирам погледа си навътре и се извъртам, докато коленете ми остават под мен, опирам ръка на рамката на вратата и се изправям внимателно. Коленете ми треперят, но се справям. Държа очите си плътно притиснати, докато изключа всякакво евентуално замайване, после ги отварям и виждам Лира, застанала току пред мен на кухненския под. Наблюдава ме зорко с тези нейни умни очи.

— Good dog — казвам й не на шега, — ей сега тръгваме.

Така и правим. Излизам в коридора с все още нестабилна стъпка, навличам си якето и го закопчавам без много да се церемоня. Излизам на прага и си обувам ботушите, а Лира ме следва по петите. Вглъбено се вслушвам в тялото си, за да проверя дали нещо не се е разместило във фино настроената машина, каквато е дори и старческото тяло, но не е лесно да се уверя. Всичко ми се струва нормално, като изключим гаденето и натъртеното ми рамо. Май долавям в главата си някаква необичайна лекота, но едва ли е толкова чудно — изправих се след тежко падане.

Старая се да не гледам брезата, трудно е, защото не остават много приковаващи погледа места, накъдето и да се извърна. Аз обаче присвивам очи и тръгвам плътно покрай стената на къщата и най-дългите клони. Налага се да огъна един, сетне още един и се промъквам до входа за колата, обръщам се с гръб към двора и поемам по склона надолу към реката и колибата на Ларш, а Лира търчи пред мен като танцуващо жълто петно. Свивам по пътечката при моста и тръгвам по течението, спирам чак при устието и оставам там. Ноември. Виждам пейката, където седях снощи във ветровития мрак, два бледи лебеда в сивата вода на залива, голите дървета на фона на слабото сутрешно слънце и матово зелената иглолистна гора на отсрещния бряг на езерото, потънала в млечнобяла мараня на юг. Съвсем необичайно спокойствие — като в неделните утрини от детството ми, или Разпети петък. Щракане с пръсти, подобно на изстрел. Аз обаче чувам дъха на Лира зад мен, а бледото слънце пронизва очите и изведнъж не успявам да задържа гаденето, навеждам се на пътеката и повръщам в сухата трева. Затварям очи, замаян съм, никак не съм здрав. Отварям ги отново. Лира ме гледа втренчено, после отива да души онова, което избълвах.

— Не! — скастрям я с необичайна за мен строгост. Дръпни се!

Тя се обръща на мига и хуква по пътеката, после спира и поглежда назад с изплезен език.

— Да, да, продължаваме — мърморя.

Пак тръгвам по пътеката. Гаденето се е поуталожило и ако подходя спокойно, може да успея да заобиколя езерото. Дали? Губя увереност. Избърсвам уста с носната си кърпичка, попивам потта от челото, отивам чак до линията на тръстиката и се свличам на пейката. Ето ме отново тук. Един лебед излиза на брега. Скоро езерото ще замръзне.

Затварям очи. Ненадейно си спомням сън от нощес. Странно, нямаше го, когато се събудих, сега обаче е съвършено ясен. Бях в спалня заедно с първата ми жена, не беше нашата. Бяхме доста преди четирийсетте, сигурен съм, така чувствах тялото си. Тъкмо сме се любили. Дадох всичко от себе си и обикновено се справях повече от добре, поне така си мислех. Тя лежеше в леглото, а аз стоях до тоалетката, виждах се в огледалото целия без главата — в съня си изглеждах добре, по-добре, отколкото в действителност. Жена ми отмята завивката, гола е и също изглежда добре, наистина е красива, всъщност почти чужда и не точно като онази, с която току-що съм бил. Отправи ми погледа, от който винаги съм се боял, и каза: