Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

В стопанството най-близо до църквата и магазина бил разквартируван немски патрул. Просто се настанили в къщата и изгонили цялото семейство в барака на двора, където било значително по-тясно. Ето защо често, но не винаги, на чакъла пред моста пазел караул. На рамото си носел картечница на кожен ремък, а ако не гледал никой от неговите, лапвал и цигара. Случвало се да седне на някой камък, да остави оръжието на земята пред себе си, да си свали каската и дълго време яростно да се чеше по сплесканата коса, да пуши, забил поглед между коленете и лъснатите си ботуши, докато цигарата изгори чак до пръстите. После едва събирал сили да се изправи отново. Зад него реката клокочела в малкия бързей и никога не променяла тона си, поне не в неговите уши. Отегчавали се тук, защото не се случвало нищо — войната била на други места. И все пак било за предпочитане пред източния фронт.

Когато баща ми минавал оттам — по моста, покрай къщата на Франц и надолу по стария чакълен път на източния бряг, най-напред спирал да си поговори с немския войник, доста добре говореше немски, както и много други по него време — изучавали езика в училище чак до втората половина на седемдесетте години, независимо дали искали, или не. Караулът невинаги бил един и същ, ала толкова си приличали, че малко долавяли разликата, а и съвсем не се интересували, по-скоро опитвали да се преструват, че немците не съществували. Дори и езикът, който били научили, изведнъж бил забравен. Баща ми обаче скоро знаел откъде е родом всеки един, дали си имали жени в Германия, дали предпочитали футбол, лека атлетика или може би плуване, дали им липсвали майките им. Били с десет-петнайсет години по-млади от него, понякога дори повече, а той разговарял с тях със загрижен глас — малко хора постъпвали така. От прозореца си Франц виждал как татко стоял пред мъжа или направо момчето в сиво-зелена униформа, пушели цигари и единият палел на другия, в зависимост от това кой черпел, задържал кибритената клечка в шепата си, дори да нямало вятър, навеждали се свойски над пламъчето, а паднел ли мрак, лицата им се озарявали в златиста светлина. Заставали така на чакъла в тихата вечер, разговаряли и пушели, докато от цигарите оставали само фасове, които стъпквали с ботушите си, тогава баща ми вдигал ръка, пожелавал „gute Nacht“ и получавал благодарно „gute Nacht“ в отговор. Прекосявал моста, подсмихвайки се под мустак, и продължавал по пътя към къщурката с изхабената раница на гръб и цялото й съдържание. Знаел, че ако ненадейно направел нещо неочаквано, като например да се извърне внезапно или хукне да бяга, милото германче несъмнено щяло да свали картечницата от рамото си и да викне „Стой!“, а не останел ли на място, щял да последва дъжд от куршуми и навярно да го убие.

Друг път минавал по главния път с малко по-тежка раница, свивал покрай Баркаловите огради през полята и прекосявал реката с лодка. Махал на онези, които виждал, независимо дали били немци или норвежци, и никой не го спирал. Знаели кой е — мъжът, стегнал Баркаловата къщичка. Питали Баркал и той потвърдил, ходили там три пъти и намерили маса инструменти и две книги на Хамсун: „Пан“ и „Глад“, и двете приемливи, но така и не открили нищо подозрително. Той бил мъжът, който на равни интервали от време хващал автобуса и заминавал за дълго, понеже го чакали доста други подобни проекти, пък и нямало нищо нередно в разрешителното му за пребиваване в граничния район и останалите му документи.

В продължение на две години баща ми поддържал канала и лете, и зиме, а когато не бил в къщурката, при нужда някой от селото изминавал последното разстояние през границата. На няколко пъти това бил Франц, иначе майката на Юн, стига да се измъкнела, ала съвсем не било безопасно, нали всички там се познавали, знаели и навиците си, та онези, които се отличавали, били забелязвани на мига и намирали място в дневника, който водим за живота си. После татко се връщал и онези, дето не бивало да узнават за трафика, все още били в неведение. Аз бях един от тях, както и мама, и сестра ми. Понякога сам прибирал „пощата“ от автобуса или от магазина и преди, и след края на работното време, друг път я вземала майката на Юн и я носела, когато изкачвала реката с храна, както често правела по заръка на Баркал — нали работникът трябвало да се храни порядъчно или поне да изглежда така, сякаш не можел сам да се справи с котлона, а се налагало да му помага жена. Според мен е било странно да се нуждае от подобна помощ, след като иначе го биваше за какво ли не. На практика баща ми готвеше не по-зле от майка ми, когато се налагаше. Аз ли не знам, дето съм опитвал гозбите му толкова пъти. Може би малко го домързяваше да върши такива неща, та останехме ли сами с него, хапвахме така наречената „проста селска храна“. Обичайните яйца на очи. Нямах нищо против. Влезеше ли мама в кухнята, гощаваше ни с „пълноценни ястия“, както се изразяваше тя, поне в случаите, когато имахме пари. Не ставаше винаги.