Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Майката на Юн обаче гребяла нагоре по течението и един, и два пъти седмично, със или без храна, със или без „поща“, за да служи като един вид готвачка на баща ми, та да има възможност и той да похапне малко пълноценни ястия, за да не отпадне и да се разболее от еднообразната храна, на която остават повечето сами мъже, и да не бъде в състояние да изпълнява задълженията си. Поне така обяснил Баркал в магазина.

Бащата на Юн не участвал. Не че бил против, никой не го бил чувал да казва нещо подобно, не и Франц, ала не искал да има нищо общо с „трафика“, всеки път, когато им трябвала помощ, той извръщал гръб, по същия начин постъпвал и като видел жена си да поема към реката с кошница в ръка и да сяда в червената лодка, за да навести баща ми. Затворил си очите и когато по мръкнало в собствената му плевня въвели някакъв непознат мъж с градска шапка, здраво стиснал пристегнат с въжета куфар, смаян и онемял в неуместните си дрехи. Онзи седнал на едно колело за каруца и зачакал да се спусне нощта. А когато същият този мъж бил изведен с лодката, най-напред съвсем безшумно през двора към кея, където не промълвили и дума, не запалили дори свещица, бащата на Юн отново си замълчал — и тогава, и по-късно, при това мъжът бил само първият от потока, защото вече не само пощата минавала през селото на път за шведската граница.

Било късна есен, паднал сняг, но водите не били сковани в лед и по реката все още можело да се гребе. И добре че било така, защото рано една сутрин, преди петелът да скокне от пръта, както се изрази Франц, мъж в костюм бил оставен на главния път в мрака и с раницата си на гръб поел по заснежената пътека към двора на Юн и семейството му. Мъжът носел летни обувки с тънки подметки и зъзнел безмерно в широките си панталони. Краката му треперели тъй силно, че крачолите се тресели и увивали от хълбоците чак до леките обувки, а майката на Юн излязла да го посрещне на стъпалата с шал на раменете и одеяло под ръка. Удивителна гледка, разказала на Франц, когато се върнала от Швеция през май 1945-а, почти като цирково изпълнение. Връчила му одеялото и му посочила плевника, където трябвало да се крие в сеното през целия светъл ден до настъпването на нощта, приблизително дванайсет часа, защото светлината се скривала около пет следобед, а още било пет сутринта, когато той се задал по пътеката. Мъжът обаче не издържал. Обезумял там вътре, разказала майката на Юн, в два часа паднал духом и започнал да щурее. Завикал някакви безсмислици, грабнал една желязна тръба и се разбеснял наоколо си, та от гредите на тавана се разлетели трески, а няколко ритли по каруцата станали на парчета. Чувал се на двора, а може да са го чували и нагоре по реката, понеже нямало вятър и спокойният въздух носел виковете над водата, или пък на пътя, където немците патрулирали с колата поне два-три пъти дневно и се стараели да проявяват максимална бдителност. Пък и животните в обора отстрани станали неспокойни. Брамина зацвилила и заритала преградите, кравите замучали в отделенията си все едно идела пролет и напирали да излязат на паша, та било наложително да се действа незабавно.

Трябвало да го изкарат от плевнята. Налагало се да го изпратят по реката на мига, само дето навън било светло, лесно се виждало надалеч през голите дървета и със снега, който ясно очертавал всеки силует. Нали началната отсечка по реката се забелязвала още от пътя. И все пак нямало как да го държат вкъщи. Юн още не се бил върнал от училище, а близнаците си играели в кухнята. Чувала ги как се смеят и търкалят по пода, боричкали се както винаги. Тихо си навлякла топли дрехи, сложила шапка и ръкавици и слязла по стъпалата, прекосила двора, а мъжът й се събудил на дивана, станал и тук съм напълно сигурен, че ще преувелича, защото няма как да знам какво се е случило, но въпреки това съм убеден, че в стаята е влязло някакво неземно създание, нещо като призрак, което го дръпнало от дивана и го бутнало в коридора, където вечно светнатата крушка си висяла от тавана, за да грее в прозорчето и да насочва пътниците в нощта, а снимката на баща му с дългата брада си висяла на мястото в златистата си рамка над закачалката. Застанал там слисан, само по чорапи, а вратата зеела отворена навън, както и трябвало , за да не се нарива сняг в коридора, и сега вече нямало как да затвори очи — взирал се в жена си на пътеката. Тя ясно усещала погледа му по гърба си и това я изненадало и уплашило, ала не се извърнала, само дръпнала резето и отворила голямата врата на плевнята, влязла вътре и останала там цяла вечност. Той продължавал да стои на мястото си и да гледа втренчено. Накрая тя се появила, влачейки чуждия мъж. Тя — с топли ботуши и палто, той — с летни обувки и костюм, нарамил сивата раница. Сдобил се с пуловер, да му топли под сакото, та станало тясно и издуто, изгубило елегантността си. Вече не бил въоръжен, а майката на Юн го водела под ръка. Смирил се, изглеждал направо отпуснат и слаб, пък сигурно е бил и изтощен след ненадейния изблик. Насред двора, на път към кея покрай къщата, тя внезапно се обърнала и погледнала назад. Следите им се очертавали ясно в снега — най-напред стъпките на непознатия по пътя към стопанството, сетне и нейните откъм къщата, а накрая и общите им следи от плевнята чак до мястото, където стояли в този миг. Отпечатъците от градските летни обувки се набивали на очи и не приличали на нищо, характерно за тези места по това време на годината. Тя се замислила, взирала се в земята и хапела устни, а мъжът повече не искал да стои така и я задърпал за ръкава: