Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

В къщата на Франц прозорецът бил отворен, защото като се върнал от работа в гората, хубаво напалил печката. Той бил в кухнята и вече станало толкова топло, че се наложило да проветри. Все още било светло. Пушел си и се питал защо ли така и не се оженил. Умувал по този въпрос всяка година по това време, когато допълзявал студът. Чудел се чак до Коледа и малко след това, но по Нова година прогонвал тези мисли. Не че липсвали оферти, но както си стоял до отворения прозорец и пушел, просто не можел да се сети за причината и точно в този момент самотният живот му се виждал безсмислен. Изведнъж чул по пътя на другия бряг с бясна скорост да се задава мотоциклет. Мостът бил на петдесет метра от къщата му, а на четирийсет метра от него на другия бряг стоял караулът в дългото си сиво-зелено палто, с щръкнала над рамото картечница — зъзнел и се отегчавал. Той също чул мотора, извърнал се към усилващия се шум и направил няколко крачки в тази посока. Франц вече виждал главата на моториста — каската му се показала иззад храсталаците в далечината, после изникнал и целият мотор, а немецът се бил надвесил над кормилото, за да намали въздушното съпротивление и не му оставало много до кръстопътя. Цял ден било мъгливо и облачно, а сега, точно преди залез, слънцето изведнъж се показало на югозапад, обливайки долината в златисто сияние под малък, кос ъгъл. Осветявало реката и всичко отгоре й, изпратило заслепяващ блясък в очите на Франц и го събудило от размислите за евентуалната сватба и дългата редица руси и тъмнокоси кандидатки, които според него чакали на опашка, и изведнъж му просветнало какво всъщност виждал горе на пътя. Запратил цигарата през прозореца, завъртял се като пружинка и се втурнал в коридора, изваждайки ножа от колана си, коленичил и навил чергата на руло. На пода имало пукнатина, където забил ножа и го извил — в същия миг изскочили четири дъски, сковани заедно. Той ги оставил настрана и пъхнал ръка в зейналия отвор. Знаел си, че този ден ще настъпи. Подготвен бил. Нямало време за губене и той не се поколебал и за миг. От тясното пространство под дъските извадил детонатор, проверил набързо дали жиците са си по местата и не са се усукали, подпрял го между коленете си, поел си дълбоко дъх, стиснал здраво дръжката и я треснал надолу. Къщата потреперила, прозорците се раздрънчали, той издишал и прибрал детонатора в тесния отвор, положил дъските на мястото им и ги наместил с юмрук, постлал чергата и всичко си изглеждало както само преди миг. Изправил се и изтичал да погледне през прозореца. Мостът бил на парчета, а трески от дървения парапет още се носели из въздуха като на забавен кадър, падащи във внезапното затишие след експлозията. Някои от гредите улучвали камъните по брега по невероятно безшумен начин, други попадали в реката и поемали по течението, а Франц сякаш наблюдавал всичко през стъкло, макар прозорецът да зеел отворен.

От другата страна на разрушения мост караулът лежал по очи в снега доста далеч от мястото, където Франц го видял за последно. Моторът не успял да стигне навреме и сега забавял ход и се движел едва ли не колебливо към тялото на земята. Спрял. Мотористът слязъл, свалил си каската и я задържал под ръка, сякаш бил на погребение, изминал пеша последните метри до караула и застанал над него с наведена глава. Повей на вятъра развял перчема му. Бил още момче. Паднал на колене до онзи, който като нищо можел да бъде и най-добрият му приятел, ала караулът се повдигнал на ръце, коленичил и явно си бил жив и здрав. Останал в тази поза, очевидно повръщал, а после се изправил на крака с картечницата за опора, мотористът също станал, навел се и му казал нещо, но караулът поклатил глава и посочил ушите си. Нищичко не чувал. И двамата се обърнали и погледнали към вече несъществуващия мост, тогава се втурнали към мотора — караулът седнал в коша, мотористът — на седалката, запалил отново и потеглили, само че не поели към стопанството, където били разквартирувани с останалите от патрула, а обратно по пътя, по който немецът току-що бил дошъл. Натискал газта колкото силно можел, но моторът вече се движел по-тромаво с пътника в коша. След малко набрали скорост, и когато няколко минути по-късно подминали Баркаловото стопанство, се движели наистина бързо. Веднага след това свили от пътя — и двамата се навели рязко като в лодка при силен вятър, за да вземат завоя, без да се преобърнат. За миг кошът се повдигнал от земята, сетне профучали по заснежената ливада право към оградата и портата, която не си направили труда да отворят, а просто минали през нея с мощен трясък, във всички посоки се разлетели дъски и ги цапнали по каските, но не спрели, отворило се място точно колкото да минат между подпорите на портата. Понесли се по ливадата плътно покрай оградата от бодлива тел. Коловете тракали отстрани, а моторът подскачал и се мятал насам-натам по туфите трева надолу към реката по пътеката, която обикновено използвал баща ми на път към магазина да прибере „пощата". И аз минавах по тази пътека само четири години по-късно в компанията на приятеля ми Юн, който един ден просто изчезна от живота ми, само защо- то единият му брат застрелял другия и го заличил от своя живот с пушка, която той, Юн, забравил. Случи се в разгара на лятото, той трябвало да наглежда братята си и в миг всичко се променило и разрушило.