Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

На другия бряг на реката майката на Юн тъкмо приближила лодката до сушата, точно до онази, която използвал баща ми. Скочила на земята и я издърпала, колкото било необходимо, за да не я повлече течението и евентуално да я закара на другия бряг, а това никак не било желателно. Мъжът в костюм се изправил нетърпеливо и направил грешката да скочи от лодката, докато майката на Юн още не била готова. Не му провървяло. Когато тя дръпнала носа, той паднал напред и си ударил главата в една напречна греда, понеже вместо да се опре на ръцете си, продължавал да стиска раницата. На жената вече й се доплакало.

— Дявол да те вземе! Нищо ли не можеш да направиш като хората! — викнала тя, макар през живота си да не изричала и една клетва.

Знаела, че не бивало да крещи, но не се сдържала. Хванала го здраво за сакото и го извлякла от лодката като чувал с картофи. Като се поизправила, чула, пък и видяла задаващия се на отсрещния бряг мотоциклет, а баща ми дотърчал от бараката, защото и той го бил чул и в миг прозрял, че нещо не било наред. Видял ги в края на пътеката при реката — майката на Юн с шапка и ръкавици, костюмираният непознат на четири крака до лодката и моторът, вече спрял точно преди последната стръмнинка от чакъл и камъни преди водата.

— Ставай на крака! — викала майката на Юн в ухото на костюмаря, а той полагал страхотни усилия, докато тя го дърпала за сакото.

Момчето в немската униформа креснало:

— Стой! — докато се пързаляло по стръмнината с караула по петите.

Възможно ли е да е вярно, че добавил и едно умолително „моля“ на немски? Франц ме увери, сигурен беше: „Bitte, bitte“ , извикал според него младият войник. Във всеки случай спрели на ръба на водата, не им се скачало. Било твърде студено, твърде дълбоко и тръгнели ли да преплуват реката, за известно време щели да се превърнат в безпомощни мишени, а и щели да стигнат отсрещния бряг доста по-надолу заради течението, което не било толкова силно по това време на годината, но все пак не прощавало. На височинката зад тях моторът пухтял като задъхано животно, те свалили картечниците от раменете си, а баща ми викнал:

— Бягайте, по дяволите!

И сам се втурнал надолу към реката между дърветата, още непожертвани за сеч. Използвал ги да тича на зиг-заг, за да се прикрива между дебелите стволове и точно в онзи момент войниците отсреща открили огън. Най-напред за предупреждение над главите на двамината, които се движели твърде бавно при лодката, а те чували как куршумите се забивали в дърветата с разцепваща сила и един особен звук, който щяла да помни винаги, обяснила по-късно майката на Юн. Никога нищо не я било плашило толкова, колкото тъкмо онзи звук — сякаш смърчовете стенели, а онези почнали да стрелят по живо месо и улучили костюмаря на мига. Тъмното сако било лесна мишена на белия бряг и той изпуснал раницата, паднал в снега и промълвил по-скоро на себе си, толкова тихо, че майката на Юн едва дочула думите:

— О-о-о. Знаех си.

И тръгнал да се плъзга надолу, назад по стръмнината към лодката, покрай кривия бор, надвиснал над реката, и спрял чак когато едната лятна обувка се потопила във водата. Улучили го още веднъж и повече не казал нищо.

Баща ми спрял точно над тях, прикрит зад един смърч. Викнал:

— Вземи раницата и хуквай насам!

И майката на Юн грабнала сивата раница със синята ръкавица и се втурнала нагоре, приведена и на зиг-заг, а войниците изведнъж намалили стрелбата, може би защото не били убивали никога преди, или пък защото бегълката била жена. Във всеки случай последвалите изстрели имали за цел по-скоро да я сплашат, та майката на Юн се добрала жива и здрава до пътеката и заедно c баща ми стигнали чак до колибата. Втурнали се вътре и взели най-важните документи, които баща ми укривал. През прозореца видели две коли да фучат към тях по пътя през ливадата и войници, които наскачали и хукнали към реката. Баща ми натъпкал всичко необходимо в раницата на костюмирания мъж и я огънал в бял чаршаф. После прескочили през задния прозорец, навлекли дългото, бяло зимно бельо на баща ми плътно върху дрехите и избягали в Швеция, така да се каже, ръка за ръка.

Слънцето напредваше в небесния си ход, в синята кухня вече не беше толкова тихо, а кафето ми бе изстинало.

— Защо ми разказваш всичко това, след като на баща ми не му се говори? — попитах.

— Защото той ме помоли — обясни Франц. — При първа възможност. И ето че сега се удаде случай.