Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Тръгвай — подканил я с тих, писклив глас, — трябва да вървим! — звучал като разглезено дете.

Тя вдигнала очи към мъжа си на прага. Бил едър човек, изпълвал цялата рамка на вратата, та покрай него не се процеждала никаква светлинка. Заръчала му:

— Налага се да тръгнеш по следите му. Нямаш избор.

Като изрекла тези думи, нещо в лицето му застинало, но тя не забелязала, понеже мъжът в костюма бил нетърпелив, пуснал ръкава й и вече бил почти на кея. Тя забързала и изчезнали зад къщата.

Бащата на Юн останал на прага по чорапи, загледан в двора. В тишината ги чул как се качили на лодката и наместили веслата, чул приглушения плясък на първото загребване и ритмичното поскърцване на желязото в дървото, когато съпругата му загребала със силните си ръце, тъй добре познати му от безбройните прегръдки през нощите и годините зад гърба им. За пореден път тръгнала по реката, за да посети мъжа от Осло горе в къщурката. Винаги като станело нещо, хуквала натам, винаги, когато изскочело нещо важно, трябвало да отиде при него, а сега в лодката возела и някаква разтреперана мижитурка, навярно от същия град, току посред бял ден, сред блесналия сняг. Той хвърлил последен поглед към двора и взел решение, за което по-късно щял да се разкайва — затворил вратата, влязъл в къщата и седнал. Близнаците продължавали да си играят в кухнята, чувал ги ясно през стената. Те не разбирали, че нещата вече не били същите.

Дълго седя на пейката, загледан в езерото. Лира тича наоколо. Не знам какво ми става. Нещо ми убягва. Гаденето изчезна, мислите ми са ясни. Чувствам се безтегловен. Сякаш съм бил спасен. От корабокрушение, от психоза, от зли духове. Някакъв екзорсист ме е посетил и си е отишъл, отнасяйки цялата шлака. Дишам свободно. Все още има бъдеще. Мисля си за музика. Май ще взема да си купя CD- плейър.

Изкачвам баира след моста с Лира по петите и забелязвам Ларш, застанал на двора ми. В едната си ръка държи моторна резачка, другата е стиснала един от клоните на брезата. Разтърсва дървото, но изглежда не поддава. Само клонът се огъва. Сега слънцето е по-жълто, блести в лицето с по-силна светлина. Ларш е нахлупил над очите си шапка с козирка, а когато ме чува да идвам, се обръща, принуден направо да се наклони назад, за да успее да срещне погледа ми изпод сянката. Покер и Лира хукват да се гонят около къщата, доколкото им е възможно с брезата напреки през целия двор, после се впускат в игрива борба, ръмжат, вият и се търкалят по тревата зад колибата — хубаво им е.

Ларш се усмихва и пак разтърсва клона.

— Ще я мятаме ли? — пита.

— С огромно удоволствие — отвръщам и се усмихвам възможно най-ентусиазирано.

Искрен съм. Олекна ми. Като нищо ще излезе, че харесвам Ларш. Май не бях особено сигурен досега, но е твърде вероятно да стане точно така. Няма да се изненадам.

— Обаче ще се наложи да отрежеш онзи клон там — обяснявам му и посочвам клона, повлякъл със себе си улука и затиснал вратата на бараката, — защото трионът ми е вътре.

— Ще го уредим — заявява и пали своя верижен трион, който е Хускварна, не Йонсеред, а това също ме облекчава по някакъв смехотворен начин, сякаш вършехме нещо забранено, но се забавлявахме истински.

Той форсира няколко пъти триона, пак затваря дросела и хваща здраво връвчицата, дърпа я и същевременно отпуска ръка, а резачката се завърта с мило ръмжене, раз-два-три, и клонът е насечен на четири парчета. Вратата е свободна. Каква окуражаваща гледка! Избутвам увисналия улук настрана, влизам и вземам резачката от столчето, където съм я оставил. Вадя и жълтата туба с бензин за двутактов мотор. Малко е останало. Поставям триона на една страна в тревата и приклякам, отвинтвам капачката и доливам бензин. Резервоарът се пълни догоре и тубата вече е празна. Не разливам и капка, ръката ми не трепва, а това става лесно, когато някой те гледа.

— Имам няколко туби бензин в бараката — обяснява Ларш, — можем да работим спокойно, докато разчистим всичко. Няма смисъл да спираме и да караме чак до селото, работа ни чака.

— Изобщо няма смисъл — съгласявам се, пък и нямам желание да слизам до селото точно сега.

Нищо не ми трябва от магазина, а това не е подходящият ден за социални изстъпления. Паля Йонсереда и за щастие успявам от първия опит. Нападаме брезата, аз и Ларш, всеки от своя край. Двама леко схванати мъже между шейсетте и седемдесетте с антифони на главите срещу интензивния вой на двете резачки, когато потъват в дървото. Навеждаме се над тях, стараейки се да държим ръце на разстояние от тялото, за да се уверим, че опасната за живота верига е продължение на волята ни, а не ние — на триона, и най-напред хващаме клоните, а после ги режем чак долу до ствола, надробяваме ги на удобни парчета и орязваме всичко, което не става за огрев, като отделяме излишното на отделна купчина — можем да я запалим и превърнем в клада в ноемврийския мрак.