Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Въпреки това никога не съм се съмнявал, че със сестра ми заемахме специално място в сърцето му, а може и моето да е било по-голямо, понеже бях момче, а той — мъж. Винаги съм бил напълно сигурен, че си е мислел за мен често, когато бяхме разделени, както онзи път през 1942-а, когато е дошъл в това село, а аз останах в къщата ни във фиорда на Осло, всеки ден ходех на училище и си мечтаех за пътешествията, на които щяхме да поемем заедно, само немците да паднат и да си отидат завинаги. Значи през това време той е издирвал място за размишления, както сам казвал, за да го използва за убежище и база при мисиите си до Швеция с документи, а понякога и филми за съпротивата.

Тъкмо Франц показал на татко колибата, изоставена след принудителен търг преди войната и пустееща вече четвърта година. По него време Баркал се намесил и купил парцела, естествено на безценица, та всъщност той бил собственикът. Нямал никаква полза от къщата. Оставил я да се руши, краварникът вече се бил съборил, но нали така или иначе нямало добитък, който да се приюти там. Баща ми харесал мястото на мига. Най-много му допаднало разположението му на източния бряг на реката на двайсет минути път до най-близкия мост, а и липсата на други сгради след стопанските постройки, нямало дори колибка-чак далеч в шведските територии. И не само това. Според Франц татко се чувствал много добре там. Обичал да върши необходимите неща, за да не буди подозрение, пък и онези, които било наложително да отметне: косял тревата, разчистил останките от обора и ги изгорил, наредил плочите на покрива, почистил храсталака по брега, поправил тавана, сменил фронтоните на къщата и сложил нови стъкла на счупените прозорци. Маджуносал печката. Почистил комина. Сковал два нови стола. Всичките тези задачи му идели отръки, но нямал време и възможност да ги върши в Осло, където бяхме наели три стаи с кухня на втория етаж в голяма триетажна къща на улица Нилсенбакен близо до гара Лян с изглед към залива във фиорда на Осло и Бюнефиорд.

Отначало не възнамерявал да остава там дълго, само колкото хората да свикнат с него, да го виждат на другия бряг, покатерен на покрива, зает с някаква работа на двора или пък седнал на някой камък до реката, потънал в мисли, както той казвал, понеже за целта му бе необходима близостта до водата. Е, и това бе леко необичайно, но никой не го подлагал на дискусия и си личало, щом нарамел празната раница и поемел през Баркаловата ливада към магазина точно по времето, когато пристигал автобуса от съседното село и Елверюм, или ако го мернели на път за дома с покупките и едно-друго. Ала след всяко завръщане от Швеция през границата, под прикритието на нощта, след като доставел каквото трябва на когото трябва, той откривал повече неща за поправяне или подобряване преди отново да поеме към Осло. Ето как се случвало да поостане по-дълго, за да окоси тревата още веднъж или да замаже комина преди да потегли, понеже се напукал от върха до основата и можело да се срути, а тухлите да треснат нечия глава. По този начин в рамките на няколко години си изградил алтернативен живот, за който ние, семейството му в Осло, не сме знаели нищичко. Не че разсъждавах в този дух, когато с Франц седяхме в кухнята му и той ми разказваше как преди около пет години баща ми се настанил в изоставената Баркалова къщурка, за да си осигури прикритие в качеството си на последната брънка от куриерския канал до Швеция по време на втората година от войната в Норвегия и сложил началото на дейността, която наричали „трафика". Едва години по-късно осъзнах, че явно така са се стекли нещата за него. Прекарваше еднакво време в селцето и у дома в Бюнефиорд. Ала ние не знаехме и не биваше да знаем, че всъщност е имало само едно друго място, нямахме представа и къде е то. Никога не бяхме наясно къде се подвизаваше. Изчезваше, после пак се завръщаше. След седмица или след месец. Свикнахме да живеем без него от ден на ден, седмица след седмица. Аз обаче мислех за него през цялото време.

Всичко, което Франц разказа в онзи миг, за мен бе ново, но нямах повод да се усъмня в нищо от цялата история. Докато говореше, се чудех защо на него му трябваше да ми разправя за онова време, след като сам баща ми не го бе сторил, но не бях сигурен дали можех да му задам този въпрос и да получа отговор, с който ще ми бъде възможно да живея занапред. Той сто на сто си мислеше, че вече знаех всичко и ми бе интересно да чуя още една версия. Питах се също защо ли моят другар Юн или майка му, или пък баща му, или продавачът в магазина, с когото разговарях толкова често, или Баркал, или който по дяволите и да било не ми бе споменал, че баща ми само четири години по-рано толкова често бе посещавал това селце, макар да бе живял на другия бряг на реката, където са летните кошари, та едва ли не вече го имаха за местен. И все пак не зададох въпроса си.