Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Та ти си само един от многото — седна в леглото и бе гола и тежка по познатия ми начин, гадеше ми се от нея, ужасяваше ме и викнах:

— Не и в моя живот! — и заплаках, защото си знаех, че този ден все някога ще настъпи и осъзнах, че повече от всичко на света се страхувах да не се превърна в онзи мъж от картината на Магрит, който се поглежда в огледалото и вижда собствения си тил, отново и отново.

С Франц седяхме в кухнята на малката му къщичка върху скалата при реката. Слънцето осветяваше масата със съвсем бяла светлина и всеки от нас имаше по една бяла чинийка с бяла чашка златистокафяво кафе от лъснатия чайник на печката, която той отбеляза, че не пропускал да запали ни зиме, ни лете, но през лятото оставял прозорците отворени. Кухничката беше боядисана в обичайния за тези места син цвят — много хора смятаха, че гонел мухите — може и да са прави, а всичките мебели ги бе сковал сам. Добре се чувствах в тази стая. Взех каната и налях малко мляко в чашата си. То правеше кафето по-бледо, по-подобно на светлината, и по-слабо. Примижах и се загледах във водата, която клокочеше точно под прозореца. Блещукаше подобно на хиляди звезди, както Млечният път през есента, когато се лее пенлив и се точи в безкраен поток през нощта, а ти навярно си полегнал сред фиорда, в необятния мрак, коравата скала убива на гърба ти и се взираш нагоре, докато очите те заболят, усещаш тежестта на вселената да притиска гърдите ти с цялата си мощ и се задъхваш или пък, напротив, въздигаш се и просто изчезваш като прашинка човешка плът в безграничен вакуум и никога не се завръщаш. Самата мисъл те отнася за малко.

Извърнах се и погледнах червената звезда на ръката на Франц. Гореше на слънцето и се вълнуваше като звездата в центъра на знаме всеки път, когато мърдаше пръстите си или стиснеше юмрук. Често го правеше. Навярно беше комунист. Много дървосекачи бяха такива, при това с основание, твърдеше баща ми.

Ето какво ми разказа Франц.

Годината била 1942-а. Баща ми дошъл през гората от север в търсене на място, където да се покрие близо до шведската граница — трябвало да пренася документи и писма, а понякога и филми за съпротивителното движение, и да се завръща, когато задачата бъде изпълнена, а следите — заличени. Място, което да използва многократно. Не бързал. Не бягал от никого, нито се държал така. Съвсем не се опитвал да се скрие и бил открит и дружелюбен с всички, които срещал. Казвал, че се нуждаел от място за размишления и по една или друга причина никой не се усъмнил в това обяснение. Идвал отвътре . „Бил си там вътре ?“, питали тук, когато някой се връщал вкъщи след някое случайно пътуване до столицата. Там хората били други. Всички го знаеха. Ясно като бял ден. Искал място, където да размишлява. Другите си мислят, без да се местят. Точка по въпроса.

Само Франц бил осведомен за какво всъщност му трябвало мястото. Двамата се знаели от по-рано, но не се били срещали преди деня, когато баща ми застанал на прага му и почукал на вратата, рецитирайки предварително уговорените думи:

— Хайде да крадем коне! Идваш ли?

Извърнах очи от прозореца, втренчих се в него и попитах:

— Какво е казал?

— Каза: Хайде да крадем коне. Не знам кой го е измислил. Може би баща ти. Във всеки случай не съм аз. Ала знаех какво смята да каже. Бяха ме известили с автобуса от съседното село.

— О — възкликнах.

— Харесах го на мига. Наистина — заяви Франц.

Че кой не го харесваше. Мъжете харесваха баща ми, жените също, не знаех дали изобщо някой го недолюбваше, може би единствено бащата на Юн, но там работата беше друга и всъщност съм сигурен, че при по-различни обстоятелства щяха да се разбират прекрасно и лесно щяха да станат приятели. А най-странното е, че неговият случай не беше от онези, които съм виждал толкова често в живота си — хората, харесвани от всички, обикновено са леко безформени и мекушави, дърпат се от пътя, за да не провокират никого. Моят баща изобщо не беше такъв. Да, доста се усмихваше, ала това му идваше отвътре, не се е стремял да задоволи ничия нужда от хармония наоколо. Най-малко пък моята, а аз го обичах страшно много, макар понякога да ме смущаваше — може би защото не го познавах по начина, по който едно момче би трябвало да познава баща си. През изминалите години отсъстваше дълго време, а когато немците удариха страната, се случваше да минат месеци, без да го зърна, и когато най-сетне се завърнеше и тръгнеше по улиците като обикновен мъж, всъщност бе различен по непонятен за мен начин. Всеки път се променяше по мъничко и се налагаше да се съсредоточавам здравата, за да не го изпусна.