Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Приятно е да наблюдавам Ларш, докато работи. Не е бърз, но действа систематично и се движи по-елегантно близо до ствола на брезата, стиснал тежката резачка, отколкото по пътя с Покер. Моделът му на работа влияе на моя, обикновено при мен се получава така: първо действието, после разбирането, защото скоро осъзнавам, че начинът, по който той се навежда и придвижва, а в отделни случаи се извърта и обляга, съвпада по логика с тънката линия на баланс между тежестта на тялото и порива на резачката, когато захапва дървото. И всичко това, за да осигури на триона най-лекия път до целта с възможно най-малък риск за човешкото тяло, каквото е уязвимо за всевъзможни опасности — в един момент силно и непобедимо, в следващия — „тряс!“ — и си на парчета като строшена кукла, и всичко е свършило, съсипано завинаги. Не знам дали Ларш разсъждава в същия дух, както размахва моторната резачка сякаш на игра. Едва ли се замисля, но аз не мога да се спра, щом веднъж съм зачекнал нещо, а размишленията далеч не ми позволяват да работя пъргаво. И все пак не е чак толкова опасно — свикнал съм, ала съм сигурен, че през главата на майка му са минали същите терзания, когато е гребяла на живот и смърт нагоре по течението през онази късна есен на 1944-а година, а Ларш се е търкалял на кухненския под във весела битка с близнака си Од, без да подозира какво се случва наоколо му, до какво би довело то, без да знае, че три години по-късно ще застреля тъкмо Од с пушката на батко си Юн и ще натроши тялото му на парчета. Никой не би могъл да знае, а навън все още е било ден, огрял в стоманено сива светлина заснежените ниви, докато в реката майка му е полагала усилия всичко да изглежда като едно най-обикновено посещение до колибата на баща ми, както се случвало толкова често.

Представям си всичко. Сините ръкавици, здраво сграбчили веслата, ботушите й, притиснати о дъските на лодката, дъхът й — бяла пара на хрипливи тласъци, и непознатият мъж, свит в краката й на дъното на лодката с летни обувки и ръце, прегърнали сивата раница, която не бивало да изпуска. Здравата зъзнел в тънкия панталон на костюма. Така невероятно се тресял, че дървото трещяло като от двутактов мотор от неизвестен вид. Тя не била виждала подобно нещо, страхувала се, че на сушата щели да чуят новия й мотор.

Представям си всичко.

Немският мотоциклет с кош, тръгнал безгрижно по току-що разчистения главен път, изведнъж свива в двора точно на това стопанство, съвсем непринудено, и до днес никой не е разбрал какво всъщност искал онзи, който го карал. Може би просто му е станало самотно и закопнял за събеседник, може да му се е припушило, но тъкмо се канел да запали и открил, че му се свършил кибритът, та тръгнал да влиза, за да заеме една кутийка и да си намери компания, докато пуши, загледан в пейзажа и реката, и точно в онзи миг не искал да бъде никой друг, освен единият от двама мъже от различни страни, побратимени от невинна цигара, далеч от цялата вражда на войната. А може причината да е била и друга, но никой не е успял да я разгадае — нито тогава, нито в последствие. Важното е, че угасил мотора на двора, слязъл и тръгнал към вратата, без да бърза. Ала така и не достигнал до прага. Изведнъж се спрял и се втренчил в снега, после тръгнал напред-назад, сетне в кръг, приклекнал, накрая заобиколил къщата и слязъл чак до кея. Там с него се случило следното: в гъстия мрак на мозъка му светнала лампичка. Монетата попаднала на правилното място в автомата и казала „щрак“. Разбрал всичко. Освен това времето го притискало. Втурнал се по обратния път, метнал се на мотора и надънил педала бързо и яростно, дяволският му мотор обаче отказвал да запали. Опитал отново и отново, после още веднъж и изведнъж се стрелнал напред, навел се над кормилото, профучал по пътеката и свил по главния път, а празният кош хлопал и пръскал сняг във всички посоки. Точно в този завой засякъл Юн, който се връщал от училище c чанта под ръка. Той чул мотора, но нямал време за друго, освен да се хвърли в канавката, за да не го прегази и навярно убие. При падането капакът на чантата му се отворил и книгите му се разхвърчали наоколо. Войникът обаче не го било грижа, просто натиснал газта и изчезнал към кръстопътя с магазина и църквата, където мостът минавал над реката.

Представям си всичко.

Юн клечи в канавката, събира си книгите в снега, а майка му все още е в реката с костюмирания мъж, притиснат на дъното на лодката. Тежко се гребе нагоре по течението с двама души на борда, макар водата да върви слабо по това време на годината. Не напредват бързо. Все още остава доста път до колибата, където баща ми се е навел над една маса в бараката навън, дърводелства си и няма представа, че е поела към него. Мъжът в лодката трепери и бръщолеви нещо, поплаква си, пак ломоти, а жената с греблата измъчено го моли да мълчи, ала той притиска още по-силно презрамките на раницата, потънал в собствения си свят.