Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Разбира се.

Той си свива цигара от пакетчето Рьомикс, пали я, дръпва си и остава така, загледан в жарта й, а аз питам съвсем естествено:

— Как постъпи тогава?

Ларш вдига очи от цигарата, бърза да я лапне и си дръпва дълбоко, а докато бавно издиша дима, прави гротескна гримаса, сякаш за да се прикрие зад някаква идиотска маска и това ми идва толкова неочаквано, че се чувствам като сгащен на местопрестъпление, зяпвам с уста — не съм го виждал такъв преди. Всъщност гледката е странно комична — като клоун в цирка, който трябва да накара всички да заплачат само секунда след като са се късали от смях, или като Чаплин в екстремна ситуация, или пък някой друг от старите звезди на нямото кино — като онзи кривогледия например. Всъщност Ларш има доста умела гумена физиономия, но тук няма на какво да се смея. Свива устни и притиска здраво очи, завърта лице на 45 градуса вдясно и надолу покрай ухото, поне на мен така ми изглежда, и чертите, които едва съм опознал, изчезват в бръчките. Доста дълго остава така намръщен, сетне отваря очи и всяка частичка от лицето му се връща на мястото си, докато димът продължава да се процежда през устните му, а аз наистина не знам на какво представление съм станал свидетел току-що. Вдишва и издишва тежко, поглежда ме с празен поглед и отвръща:

— Махнах се. В деня, когато навърших двайсет години. Не съм се прибирал оттогава. Дори за пет минути.

В кухнята ми настъпва тишина, Ларш мълчи, аз също, после възкликвам:

— Дяволска работа.

— Не съм виждал майка си откак бях на двайсет.

— Тя дали е още жива?

— Не знам — отвръща Ларш. — Не съм проверявал.

Поглеждам през прозореца. Не съм сигурен, че искам д научавам подробности. Усещам как над мен се спуска страшна умора, покрива ме и ме влачи надолу. Питам, само защото си мисля, че така трябва , защото за Ларш явно е важно да ми разкаже всичките тези неща. В интерес на истината и мен ме интересуват по не една причина, само да знаеше, и все пак не съм убеден, че искам да научавам каквото и да било. Твърде много място заема подобна информация. Трудно ми е да се концентрирам, понеже срещата с Ларш ме извади от равновесие, направи целия ми план за това място неясен, почти незначителен в моментите, когато не се концентрирам — просто трябва да го призная. Настроението ми търчи нагоре-надолу като асансьор — от тавана до мазето само за някой и друг час, а дните ми напоследък не са такива, каквито ги бях планирал. Само да изскочи и най-малкият проблем и го разгръщам до катастрофални измерения. Не че брезата беше малка, нямам това предвид, не че и не мина добре, това е безспорно с помощта на Ларш, ала всъщност ми се искаше да остана сам. Предпочитам да се справям с трудностите сам, да върша нещата едно по едно с ясна мисъл и добри сечива, както навярно баща ми е постъпвал по него време в колибата: подемал е задачите една след друга, преценявал ги е и е вадил необходимите инструменти в изчислена последователност, хващал е единия край и е работел последователно до другия, а през това време е разсъждавал, използвал ръцете си и работата му харесвала, както и на мен ми се иска това, което върша, да ми доставя удоволствие — да се справям с ежедневните предизвикателства, колкото и да са щекотливи, но все пак с ясни граници, с обозрими начало и край, а вечер да се чувствам изтощен, но не и съсипан, сутрин да се събуждам отпочинал, да си варя кафе, да паля печката и да гледам как червеникавата светлина изниква иззад гората и се спуска към езерото, да се облека и да тръгна по пътеките с Лира, а накрая да се захвана със задачите, които съм определил да запълнят съответния ден. Ето това искам и знам, че мога да се справя, че я нося в себе си , способността да съществувам сам, и няма от какво да се боя. В живота си съм виждал и преживявал какво ли не, няма да изпадам в подробности, защото бях и късметлия, бях момчето със златните панталони, но сега би било хубаво да си почина малко.

Само дето се появи Ларш, а май няма как да не го харесвам, Ларш и толкова. Става от масата и намества шапката си напред-назад върху косата, докато налучка мястото й, навън вече се здрачава, във всеки случай слънцето не се вижда. Благодари за храната, тромаво, официално, сякаш току-що сме привършили с коледната вечеря, а той е бил гостът, копнеещ да бъде на десет мили оттук. Май му е най-добре навън, с брадва в ръце или с трион, не го свърта в къщата ми и на мен не ми пречи, разбирам го. И аз щях да се чувствам по същия начин, ако бях гостът в неговата къща.