Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

В пет часа се събуждам от бръмченето на трактор и стържещия дрънчащ звук на плуга за сняг, тръгнал към къщата ми. Виждам фаровете през прозореца и веднага се досещам какво се приближава, после само се обръщам на другата страна и заспивам, дори няма време да ми дойде и една негативна мисъл.

След утрото с Франц долината ми изглеждаше различна. Гората се бе променила, и ливадите, може би само реката си бе старата, но в същото време друга, това се отнасяше и за баща ми, когато си спомнех историите, които Франц ми бе разказал за него, пък и онова, дето го бях видял да върши на брега на реката пред къщата на Юн. Не знаех дали вече го чувствах по-близък или по-отчужден, дали беше по-лесно или по-трудно да го разбера, но със сигурност бе различен и не можех да разговарям с него за тази промяна, защото не той беше отворил тази врата, а аз нямах право да вляза вътре, пък и не знаех дали изобщо исках.

Сега виждах колко бе нетърпелив. Не рязък, нито избухлив, в никакъв случай: беше си същият, както и при пристигането ни с автобуса. И докато е вярно, че вътрешно усещах някаква огромна разлика всеки път, когато си помислех за него, не можех да видя никаква. И все пак вече не му се чакаше. Искаше да се отърве от трупите. Независимо какво бяхме вършили през деня: ходехме до магазина, гребяхме нагоре по реката към малкото бързейче под моста, за да ловим риба с лодката на връщане, или пък вършехме някаква дърводелска работа на двора, обикаляхме сечището с ръкавици на ръцете, разчиствахме бъркотията и трупахме клони за клада, която да запалим по-късно при подходящо време, защото той не желаеше да оставяме бъркотия след себе си за в бъдеще — татко слизаше до двете камари дърва на брега на реката поне по два пъти всяка вечер, побутваше ги, почукваше по дървото и пресмяташе ъгъла и разстоянието до водата, за да види дали трупите щяха да тръгнат правилно надолу, а после проверяваше още веднъж отначало. На практика всичко това бе напълно излишно, ако питате мен — всички го виждаха: трупите щяха да се търкулнат право в реката, без да се закачат за каквото и да било препятствие по пътя надолу. Той също го е знаел, но не го свърташе далеч от тях. Понякога просто оставаше по-дълго и миришеше дървото, притискаше нос в обелените стволове с още лъскава смола и вдишваше мощно. Не знам дали го правеше от удоволствие, според мен миришеха хубаво, или пък носът му бе способен да разчете информация, недостъпна за нас, обикновените простосмъртни. Нямам представа и дали тази информация е била добра или лоша, но във всеки случай не облекчаваше нетърпението му.

Два дни валя проливен дъжд и на следната вечер той пое нагоре към Франц, за да говори с него. Остана дълго. Когато се прибра, аз лежах на горното легло и четях на слабата светлина на малка парафинова лампа, защото вечерите бяха станали по-мрачни. Той влезе в стаята, облегна се на леглото ми и каза:

— Утре ще се възползваме от случая. Ще пуснем трупите по течението.

По гласа му веднага познах, че Франц бе на друго мнение по въпроса. Сложих показалец в книгата и се наведох над ръба на леглото, провесих ръка, пуснах книгата на стола отстрани и отвърнах:

— Добре. Нямам търпение.

И наистина беше така. Очаквах с радост физическия елемент, натиска срещу ръцете, съпротивата на трупите и най-сетне усещането, когато поддават.

— Много хубаво — кимна баща ми. — Франц ще слезе да помогне. Сега заспивай, за да събереш сили за утре. Разбира се, няма да бъде детска игра, понеже сме само тримата, а дървото е много. Сега трябва да се разходя до долу и да размисля, ще се върна след час.

— Няма проблем.

Щеше да слезе на брега, да седне на някой камък и да гледа. Свикнал бях с този му навик и не се усъмних и за миг, че казваше истината — често ходеше там.

— Да угася ли лампата? — попита ме, а аз му отвърнах с „да“, благодарих и той се наведе, сложи ръка зад горната част на парафиновата лампа и духна в стъклената тръба, пламъкът угасна и се превърна в малка червена чертица по ръба на фитила, после и тя изчезна и настъпи мрак.

Но не бе съвсем тъмно. Виждах сивия ръб на гората през прозореца със сивото небе над него, а баща ми ми пожела „лека нощ, Трун, до утре“, отвърнах със същото и той излезе, а аз се обърнах към стената. Преди да заспя опрях чело о грубото дърво и вдишах слабата миризма на гора, която още се къташе в него.

През онази нощ се наложи да стана. Слязох внимателно от леглото, без да се огледам нито наляво, нито надясно, за да не се блъсна във вратата, и направих едно кръгче до задния двор. Застанах там босоног, само по долни гащи, с вятъра в дърветата във висините над мен и оловносивите облаци, които сметнах за напращели от дъжд до пръсване, ала изведнъж затворих очи, вдигнах лице и го положих под небето, но не усетих да пада нищо. Само хладък въздух по кожата и ароматът на смола и дървесина, на земя. Видях и птица, чието име не знаех — суетеше се в гъсталака, скачаше, шумолеше и пращеше, писукаше тихо и тънко, непрестанно в гъстия листак на метър-два от краката ми. Звукът бе странен и самотен в нощта, ала не съм сигурен дали птичката ми изглеждаше самотна или аз самият се чувствах така.