Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Сега!

Дръпнаха втори път, изстенаха в такт, ала не се помръдна нищо, освен чертите на лицата им, когато стиснаха зъби и присвиха очи. Нищо не помагаше — нито гримасите, нито силата. Коловете си стояха непокътнати.

— По дяволите! — изруга баща ми.

— Проклета работа! — съгласи се Франц.

— Ще трябва да ги повалим с брадвите — закани се татко.

— Рисковано е — възрази Франц, — може цялата камара да ни се изсипе на главите.

— Знам — отвърна баща ми.

Сетне отидоха да вземат по една брадва от купчината сечива и пак застанаха пред трупите. Нахвърлиха се на подпорите с ръце и тела, настръхнали от раздразнение заради неуспеха при първия опит. Не търпяха подобни поражения, а Франц изруга още веднъж и викна:

— Хайде да сечем в такт.

— Хайде — съгласи се татко, смениха ритъма и заработиха в унисон.

При всеки удар брадвите издаваха яростни трясъци. Личеше си, че заниманието им се нравеше, защото Франц се усмихна, баща ми също, а на мен ми се прииска да бъда като тях — да си имам приятел като Франц и да въртим брадвите, да планираме, да прилагаме сила, да се смеем и да сечем заедно, в такт, до река, досущ като тази, винаги същата и все пак нова, както сега, ала единственият възможен приятел беше изчезнал и никой не го споменаваше повече. Вярно, имах си татко, но не бе съвсем същото. Беше се превърнал в мъж с таен живот отвъд този, за който знаех, а може и това да не беше всичко — вече не бях сигурен дали можех да разчитам на него.

Той започна да сече с по-бързо темпо и Франц го последва. Татко се засмя и размаха брадвата с още по-голяма сила, и изведнъж чух пращене откъм посечените колове. Той викна:

— Бягай, по дяволите! — обърна се на мига и се хвърли встрани.

Франц се изсмя гръмко и последва примера му. И двата кола се пречупиха почти едновременно. Прегънаха се, а стълбовете паднаха идеално напред, точно според плана, камарата се срина с шум, подобен на сто тежки камбани — наистина над водата и в гората се понесе песен. Поне половината трупи се затъркаляха и направо скочиха в реката. Издигна се кипнала струя — впечатляваща бъркотия от дърво и вода. Радвах се, че бях там и виждах всичко.

И въпреки това остана доста материал, а всичко трябваше да поеме към реката. И тримата се впуснахме с коловете с куки, дърпахме, бутахме и влачехме, понякога се налагаше да прибегнем и до лоста, за да разделим приклещени трупи, друг път извличахме оплелите се с въже и малко по малко започнаха да поддават. Двама от нас ги търкаляха към реката с куките, чуваше се плясък и изведнъж поемаха по течението с бавна тържественост през долината на път за Швеция.

Бързо усетих изтощение. Чувството, което очаквах да ме въздигне, да ме пришпори и да ми влее нови сили, да ме залюлее с лекота при всяко ново напряга-не, така и не докосна мускулите на краката и ръцете ми, нито пък друга част от мен, както се бях надявал. Вместо това се чувствах просто празен и грохнал, налагаше се хубаво да се съсредоточа и прилежно да поемам задачите една по една, за да не допусна останалите да забележат състоянието ми. Коляното ме болеше и изпитах облекчение, когато татко най-сетне оповести, че бе време за почивка. По-голямата част от камарата трупи беше експедирана в реката, оставаха само няколко по-незначителни, но нали трябваше да изпратим и още една. Свих се до бора с дървения кръст, който Франц бе заковал в една зимна нощ през 1944-а, защото мъж от Осло с твърде широки и тънки панталони паднал мъртъв там, повален от немски куршуми. Полегнах в пирена под кръста, положих глава на един голям корен и съм заспал на мига.

Когато се събудих, над мен бе коленичила майката на Юн. Слънцето грееше зад главата й, ръката й галеше косата ми, носеше памучната рокля със сините цветя, а по лицето й се четеше особена сериозност. Попита ме дали съм гладен. За един кратък миг се превърнах в мъжа с широките панталони, който все пак не бе умрял, а се съвзема и поглежда онази, която е останала до него. Образът обаче се стопи и изчезна. Примигнах с очи, усетих как се изчервих и веднага осъзнах защо — бях сънувал нея. Не си спомнях съня, но в него се долавяше някаква непозната, интензивна топлина, която сега не разпознавах, в мига, когато погледите ни се бяха срещнали. Кимнах, опитах да се усмихна и се понадигнах на една ръка:

— Идвам — казах й, а тя отвърна:

— Хубаво, идвай бързо тогава. Храната чака.

Усмихна се тъй неочаквано, че се принудих да извърна поглед. Загледах се във водата, която се вълнуваше зад гърба й, и в отсрещния бряг, където два от Баркаловите коне изведнъж изникнаха най-горе зад оградата на ливадата и се взряха в нас с щръкнали уши и потропващи копита, подобни на два призрачни коня, предвещаващи нещастия.