Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Когато се върнах в спалнята, баща ми си спеше в леглото, както и бе обещал. Останах така в полумрака, загледан в главата му върху възглавницата: тъмната коса, късата брада, затворените очи и строгото му лице, в съня на съвсем различно място оттук, заедно с мен в тази колиба. В този момент не можех да го достигна по никакъв начин. Дишаше тихо и доволно, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят, пък може и да нямаше, както не биваше да имам и аз, но се тревожех и не знаех какво да си мисля. Ако на него му бе леко на сърцето, то аз се задушавах. Зяпнах широко с уста и си поех три- четири дълбоки глътки въздух, докато гърдите ми се разтвориха и със сигурност съм представлявал доста странна гледка, застанал така, задъхан в полумрака на стаята. После се покатерих покрай баща ми и легнах под юргана. Не заспах веднага, а останах да лежа, загледан в облицовката на тавана, чиито шарки едва различавах, и всички дупки от чепове, които сякаш се движеха напред-назад като миниатюрни животинки с невидими крачета. Отначало тялото ми бе сковано, но постепенно се отпусна с течение на минутите, или пък бяха часове. Беше ми невъзможно да определя, понеже нямах никакво усещане за хода на времето, нито за стаята, в която се намирах — всичко просто се плъзгаше напред, подобно на спиците в огромно колело, а аз бях завързан за него — главата към главината, краката към външната част на кръга. От тази мисъл ми се зави свят и ококорих очи, за да не ми призлее.

Следващия път, когато се събудих, от прозореца струеше светлина, вече бе предиобед, бях се успал и се чувствах уморен и отпуснат, изобщо нямах желание да ставам от леглото.

Вратата на спалнята зееше отворена, входната — също, и ако се надигнех на лакти, виждах слънчевата светлина, косо огряла излъскания под през рамката на вратата. Вкъщи миришеше на закуска и чувах баща ми да разговаря с Франц на двора. В думите им се долавяше приглушена, лежерна, почти ленива нотка, та ако вчера са имали някакво разногласие, вече определено го бяха изгладили. Може би и двамата в еднаква степен бяха осъзнали колко важен бе за баща ми транспортът на трупите, та затова рискуваха и бяха единодушни, че им се удаваше: да поемат рискове. Аз пък на практика не разбирах защо дървеният материал не можеше да почака месец или пък два, а най-добре — до пролетта. И все пак двамата стояха на двора, огрени от слънцето, и доколкото чувах, съставяха план, без да прибързват, обсъждаха какво щяха да свършат заедно този ден, както сигурно бяха постъпвали толкова пъти преди, без да знам.

Отпуснах се на възглавницата и опитах да измисля какво ли ме правеше толкова тежък и ленив, но нищо не ми дойде наум. Никакви изрази, никакви образи, само някакъв морав нюанс зад клепачите и едно сухо, болезнено усещане в гърлото. Тогава се сетих за камарите трупи на брега, които всеки момент щяха да поемат на път — исках и аз да участвам. Исках да видя как стволовете плисват във водата, един след друг в цяла лавина, а мястото им остава празно. Миризмата на храна откъм кухнята изведнъж проби дупка в стомаха ми и викнах през вратите:

— Закусихте ли вече?

Двамата навън се разсмяха и Франц отговори:

— Не, само си се размотаваме тук и чакаме теб.

— Горкичките — отвърнах му, — тогава пристигам, стига да има храна.

Реших, че всъщност бях в прекрасно настроение, независимо от всичко. Чувствах се лек като перце. Стегнах се порядъчно и скочих от леглото, както обикновено: хванах се за рамката, засилих се със задните части и метнах крака от горното легло право на пода, където се приземих със скиорско извъртане. Този път обаче бедрата и прасците ми не успяха да поемат удара, дясното коляно тресна в дъските на пода и се проснах на една страна. Усетих такава силна болка, че ми идеше да се разкрещя. Двамата отпред явно бяха чули трясъка, защото баща ми викна:

— Добре ли си там вътре? — но за щастие остана на двора с Франц.

Стиснах очи и отвърнах:

— О, да. Тук всичко е наред — макар да не се чувствах точно така.

Опрях се на стола до леглото, седнах и стиснах коляното с двете си ръце. Като го притисках не изглеждаше нещо да е поразено, ала болката ме отчайваше, чувствах се леко замаян, главата ми бучеше и ми беше трудно да си обуя панталоните, понеже трябваше да пазя десния си крак изправен. За малко да се откажа и да пропълзя в леглото, стига да бе възможно. Най-сетне успях да се обуя, облякох си и останалите дрехи, докуцуках до всекидневната и седнах, опънал крак под масата, преди татко и Франц да приключат разговора си и да влязат.