Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Тя се изправи с плавно движение, сякаш бе най-лесното нещо на света, и се отправи към пращящия огън, запален от баща ми или Франц на празното място от първата камара трупи. Ухаеше на печено месо и кафе, сварено тук, а и на пушек, на дърва и пирен, на затоплени от слънцето камъни. Имаше и една особена миризма, която не бях усещал никъде другаде, освен покрай тази река — не знаех откъде идва, но сигурно бе смесица от всичко, намиращо се само тук — общ знаменател, сума, и ако отпътувах от това място завинаги, никога повече нямаше да я усетя.

Малко встрани от огъня Ларш седеше на един камък близо до водата. В ръката си държеше сноп груби клони, които чупеше на еднакво дълги пръчки и ги трупаше на камара върху туфа трева до водата, а отпред бе забил две остри съчки като прегради. Редеше парчетата напреки на тях. Каква чудесна миниатюра — като истинска камара трупи. Отидох при него и приклекнах. След кратката дрямка усещах крака си много по-добре, май нямаше да остана инвалид. Казах му:

— Много хубава купчина си направил.

— Просто няколко клечки — отвърна той, а гласът му бе тих и сериозен, дори не се обърна.

— Е, да — съгласих се, — май си прав. И все пак е хубава. Като истинска миниатюра.

— Не знам какво означава миниатюра — рече Ларш тихо.

Замислих се. Всъщност, аз също не знаех, но му обясних:

— Това е, когато нещо съвсем малко е съвсем същото, като нещо голямо. Само дето е малко, така де. Разбра ли?

— Ама това са просто клечки.

— Окей, ясно — съгласих се, — просто клечки. Няма ли да хапнеш нещо?

Той поклати глава и отказа едва доловимо:

— Не, нищо няма да хапна.

Каза да хапна точно като мен, а не да ям, както иначе би казал.

— Е, добре. И така може. Никой не те принуждава — изправих се внимателно, преместил тежестта си върху левия крак. — Аз пък съм гладен — отбелязах, обърнах се и направих няколко крачки.

Тогава го чух да казва:

— Аз застрелях брат си.

Извърнах се и изминах двете крачки назад. Устата ми бе леко пресъхнала. Почти прошепнах:

— Знам. Но вината не е била твоя. Не си знаел, че пушката е заредена.

— Не, не знаех.

— Било е нещастие.

— Да. Беше нещастие.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо за ядене?

— Да. Ще си седя тук.

— Няма нищо. Може да дойдеш и по-късно, когато огладнееш.

Погледнах косата му и малкото, което се виждаше от лицето. По дяволите! Та той бе едва на десет. Не помръдна и не каза нищо повече.

Отидох до огъня, където баща ми си седеше най-спокойно с гръб към реката до майката на Юн върху една от изостаналите трупи. Не бяха плътно притиснати, както сутринта на кея, но седяха съвсем близо един до друг. Гърбовете им изглеждаха толкова спокойни, тъй самодоволни, че изведнъж ме подразниха страшно силно. Франц седеше сам срещу тях върху един пън с калаена чиния в ръка. Видях брадясалото му лице през огъня и прозрачния дим. Вече се хранеха.

— Ела, Трун, седни тук! — повика ме Франц с известно усилие в гласа и потупа един пън до неговия. — Имаш нужда от храна. Остава ни много работа. Ако искаме да се справим, трябва да ядем.

Аз обаче не седнах на онзи пън. Направих нещо, което тогава ми се стори нечувано, а и до днес мисля така. Изведнъж се намерих зад баща ми и майката на Юн, преметнах крак през дънера, на който седяха, и се наместих между тях. Просто така. Всъщност, нямаше достатъчно място, та се отърках здраво в телата им, особено в нейното, меко на фона на непохватните ми груби движения. Веднага съжалих, но не се преместих, а тя се отдръпна, докато баща ми седеше като закован.

— Колко е удобно тук — заявих.

— Мислиш ли? — попита татко.

— Определено. В такава приятна компания.

Погледнах Франц право в лицето и не отместих очи, а той зашари с поглед и накрая се втренчи в чинията си, изкривил уста в странна гримаса. Едва предъвкваше. Взех си чиния и вилица, наведох се напред и започнах да си сипвам от тигана, наместен върху един плосък камък на ръба на жаравата.

— Ех, че вкусно изглежда! — възкликнах, засмях се и долових някаква писклива нотка в гласа си — бе излязъл доста по-висок, отколкото очаквах.

Изтръгвам се от съня, поел към светлината, и я виждам над мен. Сякаш изплувам изпод вода: блесналата синя повърхност отгоре ми — толкова близо и в същото време тъй недостижима, защото тук, в лилавите дълбини, всичко се случва бавно. И преди съм идвал, ала сега не знам дали ще стигна навреме. Протягам ръце със сетни сили, замаян от изтощение, и изведнъж усещам студен въздух по дланите си. Раздвижвам крака, засилвам се и лицето ми докосва най-горния прозрачен слой, вече мога да отворя уста и да вдишам. Тогава отварям очи, ала наоколо не е светло, а сумрачно, както в дълбините. Разочарованието в устата ми има вкус на пепел — не това е мястото, което исках да достигна. Поемам си дълбоко въздух, стискам устни и тъкмо се каня да се гмурна обратно, когато осъзнавам, че всъщност лежа в леглото си, под юргана, в стаичката до кухнята, че е ранно утро и все още тъмно като в рог, че вече няма нужда да задържам дъха си. Издишам и се усмихвам облекчено, заровил глава във възглавницата. Изведнъж заплаквам, без да разбирам защо. Ето това е нещо ново — не си спомням откога не бях плакал. Хлипам известно време и си мисля: ами ако някоя сутрин не успея да изляза на повърхността, това означава ли, че умирам?