Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Но не затова плача. Бих могъл да изляза в студа и да легна в снега, докато съвсем се вкочаня, за да се доближа колкото се може повече, да узная какво е усещането. Лесно бих се подготвил. Но не смъртта е това, което ме плаши. Обръщам се към малкото нощно шкафче и поглеждам светещия циферблат. Часът е шест. Време е. Трябва да ставам. Отмятам юргана и се изправям. Този път гърбът ми е добре и сядам на ръба на леглото с крака върху килимчето, което съм постлал, за да не се шокират ходилата ми от допира до студения под през зимата. Трябва някой ден да сложа нова настилка и изолация. Може би напролет, ако стигнат парите. Разбира се, че ще стигнат. Кога най-сетне ще спра да се тревожа за това? Паля лампата до леглото. Пресягам се за панталона, окачен на стола, докопвам го и стискам, но изведнъж се спирам. Не знам. Не се чувствам готов. Чака ме работа. Трябва да сменя няколко дъски на прага преди някой да пропадне и да си нарани крака, това бях намислил да правя днес. Купил съм импрегнирани дъски и осемсантиметрови гвоздеи, все ще изкарат. Струва ми се, че десетсантиметровите щяха да стоят твърде грубо. Освен това ще се наложи да насека цепениците от сухия смърч на удобни дръвца за огрев — още не съм свършил това, а не бива да отлагам, ясно е като бял ден, особено сега, когато зимата май се е задала с пълна пара. Точно така изглежда навън. По-късно ще намине Ларш, за да извлачим огромния корен с вериги и кола. Всъщност ще бъде забавно, така си мисля. Поглеждам през прозореца. Снегът е спрял. Различавам бледите очертания на преспи. Днес работата навън май няма да е особено лека.

Оставям панталона и се отпускам на възглавницата. Имаше нещо в онзи сън, не беше хубав. Знам, че мога да го проумея, ако искам, бива ме за такива неща: да реконструирам — поне преди бях добър, но не

съм сигурен, че искам. Сънят бе еротичен, често имам такива, признавам си, кой е казал, че са запазени само за тийнейджъри? Присъстваше майката на Юн, каквато си беше през лятото на 1948-а, а аз бях в сегашния си вид, шейсет и седем годишен, близо петдесет години по-късно, а може и баща ми да е бил някъде наоколо, скатан зад нас, в сенките, имам такова усещане и стомахът ми здраво се свива само като се сетя за съня. Струва ми се, че трябва да го пусна да си падне на мястото, да потъне в покой там на дъното сред всички онези, които съм видял, но съм неспособен да докосна. Минах онази част от живота, в която сънищата можеха да се използват за нещо. Нищо повече няма да променям, просто ще бъда тук. Ако мога. Такъв ми е планът.

Ето защо ставам. Шест и петнайсет е. Лира се изправя от мястото си до печката и отива да чака пред вратата на кухнята. Обръща глава и ме поглежда, а в очите й се чете такова доверие, че не съм сигурен дали го заслужавам. Може би все пак това няма значение — заслужаваш ли, или не — може би просто си е там , доверието, независимо кой си и какви си ги вършил. Няма да го слагаме на везните. Хубаво би било. „Good dog, Лира“ мисля си, „good dog“. Отварям вратата и я пускам в коридора, а после навън. Светвам лампата на двора, следвам я и спирам да се огледам. Лира се хвърля право в снега, натрупал е на големи, осветени в жълто преспи, освен на местата, където Ошлиен тъй старателно е изринал широк кръг на двора, избягвайки колата ми на няколко крехки сантиметра, а грамадния корен е тикал насам и натам със снегорина, може би защо- то през цялото време му е пречел, та накрая го е избутал встрани и там си е останал, готов и достъпен за по-нататъшен транспорт. Дори е разчистил ивица покрай едната стена на къщата от страната на гората, където ходя по малка нужда, когато не искам да претоварвам малкия външен клозет. Може би това е намек да паркирам колата си там, за да не пречи на трактора за в бъдеще, или пък той самият си има външен клозет?

Оставям Лира на двора — нека си души наоколо самичка в новия бял свят. Затварям вратата и отивам да запаля печката. Днес успявам без проблем и скоро зад черните железни плочи огънят запращява кротко и вдъхващо сигурност, и не бързам да светвам лампата в кухнята, оставям стаята в нейния сумрак, а червеникаво-жълтите пламъци озаряват ярко и трепкаво стените и пода. Гледката спира дъха ми, успокоява ме, както несъмнено е успокоявала хората в продължение на хиляди години: Нека вълците си вият, тук при огъня сме на сигурно място.

Слагам масата за закуска, но си стоя на тъмно. Пускам Лира на топло, за да си полежи до печката преди да излезем двамата. Сядам на масата и поглеждам през прозореца. Пак угасих лампата на двора, за да може всичко да блести със собствената си повърхност, ала още е твърде рано за дневната светлина, над дърветата при езерото едва личи блед нюанс на розова мрежичка — неясни черти като от прекалено твърд цветен молив, и въпреки това всичко е по-ярко отпреди заради снега: отчетлива линия между небето и земята и това е нещо ново тази есен. Започвам да се храня бавно, вече не мисля за съня, а когато приключвам, разчиствам масата, излизам в коридора и си обувам високи ботуши, слагам топлото старо палто, ушанка и ръкавици, както и вълнения шал, който нося от поне двайсет години — изплетоха ми го, когато бях самотен разведен мъж и сега вече не си спомням името й, ала помня ръцете й от времето, когато бяхме заедно — не знаеха покой. Тя обаче бе тиха женица, дискретна по природа, мълчанието се нарушаваше само от потракването на куките и цялото това затишие ми идеше някак в повече, та връзката ни изтече в нищото, спокойно и незабележимо.