Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Рано? Може би имаш право. Така или иначе не можах да спя, та нямаше проблем да тръгна рано. Излязох в седем, когато всички вкъщи вече бяха хукнали по задачите си. Взех си свободен ден, отдавна го бях решила. Оказа се, че не отнемало повече от час да стигнеш дотук. Очаквах пътят да е по-дълъг. Всъщност, видя ми се странно да е само толкова. Тъкмо пристигнах. Преди петнайсетина минути.

— Не съм чул колата — обяснявам, — слязох надолу в гората, край езерото. Доста сняг имаше.

Обръщам се и посочвам натам, и преди да успея да я погледна отново, тя е угасила цигарата на двора ми, прави две-три крачки към мен, обгръща врата ми с ръце и ме притиска към себе си. Ухае приятно и си е все толкова висока. Не че е странно, хората не растат кой знае колко между трийсет и четирийсет години, но имаше време, когато пътувах през по-голямата част от годината, напред-назад, на-пред-назад, до всевъзможни места из Норвегия. И двете момичета израстваха, докато успеех да се завърна, поне така ми се струваше, седяха си тихо една до друга на дивана и знам, че са се взирали във вратата, откъдето се очакваше да вляза, а това ме смущаваше, спомням си, понякога ме дразнеше, когато най-сетне влезех и ги видех седнали така, смутени и изпълнени с очакване. И сега ми е леко неприятно, защото тя ме притиска силно:

— Здравей, татко. Радвам се да те видя.

— Здравей, момичето ми, аз също — отвръщам й, но тя не ме пуска, остава си така и прошепва в ухото ми:

— Наложи се да позвъня във всички общини в радиус от десет мили, че и повече, за да разбера къде живееш. Отне ми седмици. Нямаш дори телефон.

— Не, нямам си.

— He, определено нямаш . Как можа? — възмущава се тя и ме удря няколко пъти с юмрук по гърба не особено нежно.

Отвръщам:

— Ей, по-полека, забрави ли, че съм стар човек.

Струва ми се, че плаче, но не мога да бъда сигурен. Във всеки случай е увиснала тъй здраво на врата ми, че ми е трудно да дишам, ала не я отблъсвам, на първо време само задържам дъха си и я обхващам с ръце, може би с известна предпазливост, и така изчаквам да ме остави. Тогава отпускам ръце, правя крачка назад и издишам.

— Май е време да загасиш двигателя — позадъхвам се аз и кимам към Мицубишито, което си бръмчи тихичко.

Първите слънчеви лъчи се отразяват в лъснатия бял покрив и ме заслепяват. Очите ми парят. Затварям ги.

— О, да, разбира се. Нали си тук . Дори не разпознах колата ти, реших, че съм объркала къщата.

Чувам я да заобикаля своята кола в снега, отмествам се на няколко крачки и отварям очи, а тя отваря вратата на колата, навежда се и завърта ключа, угася фаровете. Настъпва тишина. Малко си е поплакала, личи си.

— Влез вътре да пийнем кафе — каня я, — а и всъщност се налага да поседна — краката ми са съвсем изнемощели след разходката в снега. Както казах, стар човек съм. Закусила ли си?

— Не, не остана време.

— Тогава ще приготвим нещо за хапване. Ела.

Лира чува думата „ела“ и отива до прага, изкачва двете стъпала и застава пред вратата.

— Толкова е хубава — отбелязва дъщеря ми, — кога си я взе? Вече не е съвсем малко кученце.

— Преди около половин година. Ходих до онова стопанство в покрайнините на Осло, където се занимават с пренастаняване на кучета. Не си спомням как се казваше. Взех я на мига, без капка колебание, просто дойде при мен, седна и замаха с опашка. Направо ми се предложи — шегувам се и пробвам да се позасмея. — Не знаеха колко е голяма, нито породата й.

— Стопанството СПЖ, така се нарича. Сдружение за пренастаняване на животни. Веднъж бях там. Изглежда в нея има от всичко по малко. В Англия ги наричат британска стандартна, просто красив начин да кажат мелез от всевъзможни улични породи. Но пък е много красива. Как се казва?

Елен посещава училище в Англия две години и научи много. Тогава обаче вече бе голяма. Преди това в продължение на години не усвояваше особено добре материала.

— Името й е Лира. Не съм го измислил аз. Беше написано на каишката й. Наистина съм щастлив, че избрах нея. Не съм съжалил и за секунда. Хубаво ни е заедно, а тя прави самотния ми живот много по- лесен.

Последното прозвучава като хленч, не звучи лоялно по отношение на живота ми тук. Няма нужда да го защитавам или обяснявам на когото и да било, дори и на тази ми дъщеря, макар да я обичам доста, трябва да призная това, пък и е дошла чак дотук в ранното утро по тъмните шосета през няколко общини със своя миниван Мицубиши от място, съвсем в предградията на Осло, по-точно от Маридален, за да разбере къде живея всъщност, защото май съм пропуснал да й кажа, изобщо не съм се сетил, че би трябвало . Може би изглежда странно, сега разбирам, а очите й отново се навлажняват и това леко ме дразни.