Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Отварям вратата. Лира още седи на прага и си остава така, докато и двамата с Елен влезем в коридора. Тогава я пускам вътре с дискретно, отработено движение на ръката. Поемам палтото на дъщеря ми, окачам го на свободна кукичка и я следвам в кухнята. Вътре все още е топло. Отварям вратичката на печката и надничам в нея — останала е доста жарава.

— Можем да спасим огъня — отбелязвам.

Отварям капака на сандъка за дърва и поръсвам малко стърготини и лентички хартия върху въглените, а после нареждам три средно големи цепеници наоколо им. Отварям вратичката на пепелника, за да дръпне хубаво и запращява на мига.

— Колко е приятно! — възкликва тя.

Затварям вратичката на печката и се оглеждам.

Не знам дали има право. Смятах, че с времето ще стане хубаво, когато отметна повечето планирани подобрения, но и сега е чисто и подредено. Може би това е имала предвид. Очаквала е нещо друго от самотния старец и видяното я е изненадало приятно. В такъв случай не ме помни добре от времето, прекарано заедно. Не съм разхвърлян човек, никога не съм бил. Всъщност съм доста педантичен, всяко нещо си има своето място и трябва да бъде готово за употреба. Прахът и мръсотията ме изнервят. Веднъж занемариш ли чистенето, много лесно му отпускаш края, особено в тази стара къща. Една от многото ми фобии е да не се превърна в мъжа с износеното яке и разкопчания дюкян на касата в кооперативния магазин — ризата му е омазана с яйце, вече не обръща внимание на огледалото в коридора. Пропаднал човек без котва на този свят, потънал в собствените си размити мисли, където времето е изгубило последователността си.

Каня я да седне на масата, наливам прясна вода за кафе в чайника и го слагам на котлона, който веднага започва да съска. Трябва да съм забравил да го изключа сутринта и това всъщност е доста сериозен проблем, но Елен май не чу шума, затова се преструвам, че нищо не се е случило и нарязвам няколко филии хляб, които слагам в панерче. Изведнъж усещам гняв, сякаш нещо ме души. Забелязвам, че ръцете ми треперят, затова намествам тялото си под ъгъл, който ще ме прикрие, когато минавам покрай нея, за да взема захар и мляко, сините салфетки и всичко необходимо, за да закусим както си му е редът. Всъщност май си набавих необходимото за няколко часа напред още на ранина и не съм огладнял, но въпреки това сервирам достатъчно и за двама ни — сигурно ще се почувства неудобно, ако я оставя да се храни сама. В края на краищата не сме се виждали от доста време. В действителност усещам, че предпочитам да се въздържа, ала вече няма какво повече да извадя и съм принуден да седна.

От известно време се е загледала през прозореца към езерото. Проследявам погледа й и отбелязвам:

— Наричам го Лебедовото езеро.

— Значи има и лебеди, така ли?

— О, да. Две-три семейства, доколкото разбирам.

Тя се извръща към мен:

— Разкажи ми! Как се чувстваш всъщност — казва го така, сякаш съществуват две версии на живота ми и очите й вече съвсем не са влажни, ала гласът й е загрубял като на съдия-следовател.

Разиграва ми роля, знам го, а зад маската си е същата, както винаги, поне се надявам да съм прав. Дано животът не я е превърнал в хаплива вещица , извинявам се за израза. Поемам си дъх и се съвземам, подпъхвам ръце под бедрата си на стола и й разказвам за дните си тук, колко добре се справям, за дърводелските ми занимания и цепенето на дърва, за дългите разходки с Лира. Обяснявам й, че си имам съсед, с който си помагаме в случай на нужда, казва се Ларш, много е сръчен с резачката. Свързват ни доста неща, добавям и правя опит да докарам загадъчна усмивка, но веднага виждам, че не я е разбрала и не продължавам, а й разказвам как се бях страхувал от всичкия сняг, който се очаква с настъпването на зимата, но съм намерил решение на проблема, както и сама може да види, пък и несъмнено е обърнала внимание на път към къщата ми, понеже си имам уговорка с фермер на име Ошлиен. Кара трактор с плуг за риене на сняг и разчиства наоколо при нужда, разбира се, срещу заплащане. Така че се оправям, при тези думи се усмихвам, така я карам. После добавям, че слушам радио. Когато съм у дома, слушам по цял предиобед, а вечер чета доста различни книги, но предимно Дикенс.

При тези думи тя ми се усмихва истински, без сълзи в очите, без остри ръбчета.

— Постоянно четеше Дикенс и у дома — вмята, — много добре си спомням. Седеше на стола си с книгата в ръка, изцяло потънал в нея, а аз идвах до теб, подръпвах те за ръкава и питах какво четеш. Отначало сякаш не ме разпознаваше, после отвръщаше „Дикенс“ със сериозен поглед и си мислех, че четенето на Дикенс не е като при другите книги, че е нещо съвсем необикновено, вършено може би от малцина, така ми звучеше. Дори не подозирах, че Дикенс е името на автора на книгата в ръцете ти. Смятах, че това е някакъв специален вид книги, каквито само ние имаме. Спомням си, че понякога четеше на глас.