Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Надвесих се през ръба на леглото, докато увиснах пред прозореца, опрял ръце на перваза, лицето ми се оказа пред стъклото и видях два коня да пасат на дигата. Единият беше кафяв, другият — черен и незабавно осъзнах, че бяха същите, които яздихме с Юн, а дали това бе добър знак, или по-скоро лош, на този въпрос не бих могъл да дам отговор нея сутрин, в случай че някой се бе сетил да ме попита.

Скочих от леглото по обичайния си начин и се приземих съвършено, без да нараня краката или друга част от тялото си. Коляното ми вече бе оздравяло, отне му само два-три дни. Наведох се през прозореца, доколкото ми бе възможно, като внимавах да не се катурна. Тогава видях баща ми да излиза от бараката със седло в ръце. Положи го върху магарето за рязане на дърва, а стремената увиснаха от двете страни. Викнах му:

— Да не си ходил да крадеш коне?

Той спря, за миг застина, после се извърна и ме видя, увиснал през прозореца. Разбра, че се шегувах, усмихна се и отвърна на висок глас:

— Идвай веднага тук!

— Слушам, шефе! — отвърнах му.

Взех си дрехите от стола, изтичах във всекидневната и ги навлякох, сякаш някой ме гонеше, закуцуках първо на единия крак, после и на другия, докато си обувах панталоните и спрях само колкото да нахлузя гуменките. Изхвърчах на прага полуослепял, а ръкавите на ризата плющяха над главата ми. Като извадих лицето си над яката, го видях да стои до вратата на бараката, гледаше ме втренчено и се заливаше от смях, а в ръцете си държеше второ седло.

— Това е за теб — обясни ми, — ако, разбира се, все още си съгласен? Спомням си , че идеята ти се стори добра.

— Ама разбира се! Сега ли тръгваме? Къде ще ходим?

— Независимо от посоката, най-напред ще трябва да закусим — обясни баща ми, — а после да приготвим конете. Отнема известно време, понеже трябва да се свърши прецизно, не можем просто да си тръгнем ей така. Заел съм ги за три дни, нито минута повече. Познаваш Баркал, пази собствеността си като очите си. Дори не знам как го придумах.

За мен обаче това не бе никаква мистерия. Баркал винаги е харесвал баща ми, а откак чух разказа на Франц, доверието между тях се оказа още по-дълбоко, отколкото си бях представял. Може би татко дори не бе платил за колибата, в която живеехме, може би Баркал просто му я бе дал заради прекрасното им приятелство след края на войната и всичко, през което бяха минали заедно. Нали тогава нещата са стояли другояче, не като първия път, когато пристигнахме тук, а гората и реката ми бяха чужди, площадът пред магазина бе нов, мостът също, а аз никога преди не бях виждал трупи да се носят по течението на река жълти и лъскави. Към този Баркал пък се отнасях скептично, понеже разполагаше с пари и имоти, а ние — не, и си мислех, че баща ми изпитва същото. Очевидно обаче не съм бил прав и сегашните му думи трябва да са били просто кокетничене, или пък искаше да забули реалното състояние на нещата.

В такъв случай ми се виждаше малко съмнителен, но нямах време да обръщам внимание на подобни подозрения — лятото клонеше към края си, поне в нашия случай, и тежестта, която усещах в деня на спускането на трупите, която ме потискаше и едва не съсипа коляното ми, по някакъв мистериозен начин се бе изпарила от тялото ми. Сега бях неспокоен точно колкото татко и изпитвах някакъв порив да изцедя максимума от оставащите ни дни, от всичко наоколо при реката и заобикалящия ни пейзаж, преди да отпътуваме обратно за Осло.

Именно това бе целта ни: да изцедим и последната топлинка от горските пътеки и огрените от слънцето хребети на Боровата планина, да гледаме как отразените от стволовете на брезите лъчи свистят между дърветата, подобно на стрели от лъковете на индианците киова, а после да потъват в тъмнозелената орлова папрат, потрепваща по ръба на тясната чакълена пътека като палмови клони на Цветница в Библията от неделното училище. Яхнахме конете и поехме надолу по пътя покрай стария дървен краварник, където неотдавна се бях приютил една нощ и внезапно бях усетил порива на тялото си, а сега хълбоците на коня топлеха бедрата ми, южнякът облъхваше лицето ми. Яздехме срещу него от нашата си, източна страна на реката, бяхме закусили и напълнили дисагите, бяхме навили топли одеяла за нощуване, пристегнахме към тях и дъждобраните. Конете бяха вчесани, гривите им лъщяха. Над билото на запад се трупаха облаци, но едва ли щеше да завали, така каза баща ми и само поклати глава, а после се метна на седлото.

Долу пред обора доячката беше струпала корита и гюмове, които миеше със сода в потока, а слънцето блещукаше по метала и в кристалната вода, която се вливаше в съдовете и шуртеше обратно навън. Махнахме й, тя вдигна ръка и отвърна на поздрава ни, а блестящите пръски вода описаха дъга във въздуха, преди да паднат в потока. Конете пръхтяха и мятаха глави, а тя се засмя с глас, когато видя кой минава, но се смееше с добро и аз не се изчервих.