Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Имаше хубав глас, който може би звучеше като сребърна флейта, така бях чувал. Баща ми се извърна на седлото и погледна към мен. Яздех плътно зад него и все още бях обсебен от опитите си да открия по-правилен начин за седене. Отпусни бедра, бе казал татко, нека се слеят с тялото на коня. Там имаш сачмени лагери, добави, използвай ги. И аз наистина усетих наличието им. Тялото ми бе така съединено, че можеше да се окаже доста удобно за езда, стига да поисках.

— И нея ли познаваш? — попита баща ми.

— О, да, добре се познаваме — отвърнах, — посещавал съм я на няколко пъти — което изобщо не беше вярно, но не знаех кого имаше предвид с думите „и нея“ , дали не говореше за майката на Юн, а начинът, по който го каза, ме накара да се замисля дали още не ми бе ядосан заради онзи ден при камарите трупи.

Сетне попита:

— А някоя на твоята възраст?

— Че нали тук няма такива — възразих и това поне бе вярно.

За две лета не бях срещнал и едно момиче на собствените ми години в радиус от няколко километра и изобщо не се оплаквах. Нямах нужда от никоя на моята възраст, какво щях да правя с нея? Добре си ми беше така, дори гласът ми бе станал скован и неодобрителен, а той се взря в очите ми и се усмихна.

— По дяволите, много си прав — заяви и се извърна напред, а аз го чух да се смее.

— Какво смешно има? — викнах му гневно, ала той не се обърна към мен, рееше поглед в пространството:

— На себе си се смея.

Поне си мисля, че това каза и няма да се учудя, ако е било вярно. Умееше го — да се присмива на себе си — нещо, в което мен никак не ме биваше, докато той го правеше често. Обаче не разбирах защо се засмя точно тогава. Изведнъж докосна лекичко хълбоците на коня с пети и той ускори ход в лек тръс.

— Хайде, потегляме — викна ми, а аз, както го следвах, бях достатъчно зает да внимавам дали сачмените лагери в бедрата ми се въртяха правилно в седлото, когато и моят кон промени хода си и последва неговия, а краварникът се скри зад дърветата отзад, доячката си остана на двора с лъщящите бронзови колене под полата и силните, загорели ръце.

Продължихме напред по пътя, докато се стесни в малка пътечка, ала не поехме по завоя към ливадата при реката и малкия кей сред тръстиката, където бях стигнал една нощ в мистериозната светлина и видях баща си да целува майката на Юн, сякаш го бяха държали на въже. Вместо това поведохме конете по-нататък, по друга пътека, която скоро свърна на изток и се сви в лъкатушеща еленова диря, криволичеща между високи стари брези с големи, шумящи корони. Наведох глава назад и се взрях в листака им, останах така, докато шията ми се схвана, а в очите ми избиха сълзи. Прекосихме дълбок поток, чиято вода изглеждаше леденостудена. Наистина беше такава — усетих я, щом запръска между краката на коня и измокри панталона ми, веднага проникна през плата, а няколко капчици се издигнаха чак до лицето ми, понеже прецапахме в тръс. На конете им харесваше промяната в терена нагоре към Боровата планина. Гората от смърчове си стоеше гъста, недокосната от брадви по стръмните склонове. Пътеката ни изведе на билото, спряхме в най-високата му част и обърнахме конете, за да погледнем назад. Между прясно окосените ливади реката се виеше като помътняло сребро, блещукаше сред върхарите, а облаците се кълбяха над билото в другия край на долината. Гледката бе красива. Хареса ми повече от фиорда у дома. Всъщност хич не ме бе грижа за фиорда, това е истината. Прекрасно знаех, че скоро нямаше да ми се удаде случай да погледам тукашната долина от такова място, ала не изпитвах меланхолия, както човек навярно би решил — бях раздразнен, малко ядосан. Исках да продължим. Стори ми се, че баща ми остана по-дълго от необходимото, извърнал лице на запад, затова обърнах коня със задницата към долината и го подканих:

— Няма какво да се моткаме тук.

Той ме изгледа и се усмихна вяло, сетне обърна и своя кон и пое право на изток, в посоката, където знаех, че се намира Швеция. Пристигнехме ли там, всичко щеше да изглежда точно както отсам границата, но чувството щеше да бъде различно, сигурен бях, понеже никога не бях стъпвал в Швеция. Ако изобщо отивахме натам. Баща ми не бе споменал нищо. Просто си го бях наумил.

Не грешах. Слязохме от билото от другата страна по тясно дере с лоша видимост от всички страни. Конете пристъпяха предпазливо, понеже баирът беше затрупан с чакъл и ронливи камъчета, а беше и стръмно. Облегнах се назад върху седлото със сковани крака, здраво притиснал ходила в стремената, за да не се катурна през врата на коня и да пропадна в сипея. Чаткането на подкованите копита отекваше от двете страни на планината, прибавяше се и ехо, та не мога да кажа, че сме напредвали тихо. Е, това едва ли бе особено опасно, мислех си — никой не ни преследваше, нямаше немски патрули с картечници и бинокли, нито гранична полиция с хрътки, нямаше никакъв мършав, но упорит американски шериф върху също толкова изпосталял кон, който да язди по петите ни ден и нощ, все на същото разстояние, без да се приближава, без да изостава, търпеливо изчаквайки удобен момент, когато нервите ни ще са опнати като въжета и за миг няма да бъдем бдителни. Тогава ще може да нападне. Без колебание. Безмилостно.