Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Обърнах се внимателна върху седлото и погледнах назад, за да се уверя, че наистина не ни следваше със сивия си измършавял кон. Ослушах се, доколкото можех, ала собствените ни коне тропаха твърде шумно в тясното дефиле, за да чуя каквото и да било.

Долу на баира излязохме на някаква равнина и със сенките от билото над нас и слънцето в гърбовете ни, конете се втурнаха в лек тръс от чисто облекчение. Баща ми пък посочи един хълм със самотен, изкривен бор, сякаш бе скулптура, и викна:

— Виждаш ли бора там горе?

Определено точно на това място нямаше нищо друго за гледане, затова му отвърнах:

— Разбира се.

— Там започва Швеция! — и продължаваше да сочи бора, сякаш бе трудно да го забележиш.

— Добре — изкрещях, — последният губи!

Забих пети в хълбоците на коня, който веднага смени хода си и се втурна напред, а аз изпуснах юздите и едва не полетях право назад от внезапния порив, плъзнах се по задницата на коня и тупнах на земята. Зад мен баща ми викна:

— Фантастично! Още веднъж! Отначало!

Дотърча в галоп и ме подмина с пронизителен смях, подгонил побягналия кон. Улови го само след стотина метра, наведе се напред, грабна юздите, без да се забавя и направи голям полукръг на равнината. Върна се при мен с бавен ход, показвайки на целия свят, че и това бе едно от уменията му, но целият свят не присъстваше да го види. Там бях само аз, захвърлен във високата трева като брашнен чувал. Гледах го как приближава с двата коня и никъде не усещах особена болка точно в онзи момент, но въпреки това останах да лежа. Той слезе от седлото, дойде при мен и приклекна с думите:

— Извинявай задето се изсмях, но просто изглеждаше страшно комично, като номер в цирка. Ясно ми е, че не ти е било забавно. Ужасно глупаво от моя страна да се смея така. Много ли те боли?

— Всъщност, никак.

— Само малко душевна болка?

— Малко, може би.

— Остави я да улегне, Трун — посъветва ме той. — Просто я остави. Нямаш никаква полза от нея.

Подаде ми ръка, за да ми помогне да стана, аз я поех, а той ме стисна тъй силно, че направо усетих болка, ала не ме издърпа. Изведнъж коленичи, обгърна ме с ръце и ме притисна към себе си. Представа си нямах какво да кажа, наистина се изненадах. Да, бяхме добри приятели, поне дотогава, и несъмнено щяхме пак да се сдобрим. Той бе възрастният, на когото се възхищавах най-много, а и все още си имахме нашия пакт, убеден бях, но нямахме навика да се прегръщаме. Случваше се да се боричкаме и да се хващаме по същия начин, да се търкаляме на поляната до къщичката като двама идиоти — там имаше достатъчно място за подобни детинщини, но това тук не беше бой. Напротив. Не си спомням някога да бе правил нещо такова, нещо не беше наред. Обаче го оставих да ме притиска, чудейки се къде ли да дяна ръцете си — определено не ми се искаше да го отблъсвам, а не можех да го обгърна както той мен, затова просто ги оставих да висят. Все пак не ми се наложи да размишлявам дълго, защото той ме пусна, изправи се и отново пое ръката ми, сетне ме изтегли нагоре. Смееше се, но не знаех дали на мен и нямах представа какво да му кажа. Просто ми подаде юздите на коня ми, внимателно изчетка мръсотията от ризата ми и отново си бе същият като преди.

— Май ще е най-добре да отидем в Швеция преди цялата да потъне и да останат само Ботническият залив и Финландия от другата страна, а точно сега нямаме особена полза от Финландия.

Не разбирах нищо от казаното, но той побърза да качи крак на стремето и да се метне на гърба на коня, а аз последвах примера му. Дори не се опитвах да го правя елегантно, понеже усещах цялото си тяло натъртено и схванато. Поехме бавно към изкривения бор, приличащ на скулптура, и прекосихме границата с Швеция. Стана точно както си бях мислил — чувствах се различно, макар всичко да изглеждаше по същия начин, дори и след като подминахме дървото.

Тази нощ спахме под надвиснала канара с огнище, останало отпреди. Там имаше и остатъци от смърчови клонки, натрупани като две постели, но всичките им иглички отдавна бяха покафенели и окапали, затова ги изхвърлихме и събрахме нови от околните дървета с брадвичката, която неотдавна бях мятал тъй разпалено. Струпахме клоните на две меки легла под скалата и като положех лице в тях, усещах силното им ухание. Взехме одеялата и накладохме огън в каменния кръг, после седнахме от двете страни на пламъците, за да хапнем. Бяхме свързали въжетата в едно дълго и го опънахме около четири смърча на достатъчно разстояние един от друг, та се получи нещо като кошара за конете. Едва ги чувахме от мястото си при огъня, както си обикаляха по меката горска почва, и съвсем ясно, когато копитата им се удареха в някой камък и издаваха тихи, гърлени звуци, но не можехме да ги видим добре, понеже вече бе август и вечерите се смрачаваха. Пламъците хвърляха отблясъци по скалния навес над главата ми и оцветяваха мислите ми далеч навътре в дълбините на сънищата. Когато се събудих през нощта, отначало не можах да си спомня нито къде се намирах, нито защо. Огънят обаче все още пламтеше и озаряваше достатъчно наоколо, а и вече се развиделяваше, та можех спокойно да стана, да се приближа внимателно до конете и да възвърна паметта си — всичко в бавен поток, докато корените и дребните камъчета дращеха босите ми крака. Говорех си с конете през въжето, съвсем тихо за тихи неща, които забравях още докато ги изричах, и галех мощните им вратове. След това вдишах миризмата им от пръстите си, гърдите ми се изпълниха със спокойствие, а после се скрих зад голям скален блок, за да свърша онова, заради което бях станал. На връщане бях толкова сънен, че се препънах на няколко пъти, а като стигнах нашия навес, побързах да се завия с одеялото и се унесох на мига.