Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Елен забелязва това, личи й. Като цяло ми е трудно да напипам тона, който би трябвало да използвам в конкретната ситуация.

Тя подсушава масата с парцал, който старателно изплаква и изцежда няколко пъти под течащата вода, понеже е накиснат с мляко и иска да го изпере хубаво, за да не мирише. Изведнъж замръзва и пита, обърната с гръб към мен:

— Предпочиташ да не бях идвала, нали? — сякаш едва сега и бе дошло наум, че съществува и такава вероятност.

Въпросът обаче е добър. Трябва ми малко време да намеря отговор. Сядам на сандъка за дърва в опит да събера мислите си и тогава тя отбелязва:

— Може би всъщност просто искаш да те оставят на мира? Затова си дошъл тук, нали, затова си се преместил на това място, искаш спокойствие, а аз изведнъж пристигам с колата в ранни зори, изниквам на двора ти да ти преча. Изобщо не би пожелал нещо подобно да се случи, ако зависеше от теб, нали?

Всичко това ми го казва с гръб към мен. Пуснала е парцала в мивката и е опряла ръце на ръба й, не се обръща.

— Промених живота си — отвръщам, — това е важното. Продадох остатъка от фирмата и се преместих тук, понеже се налагаше, иначе щях да свърша зле. Не можех да продължавам повече.

— Разбирам, наистина. Но защо не си ни казал нищо?

— Не знам. Честна дума.

— Предпочиташ ли да не бях идвала? — настоява тя.

— Не знам.

Пак не я лъжа. Не знам какво да мисля за посещението й, не влизаше в плана и изведнъж осъзнавам: сега ще си отиде и няма да се върне никога. При тази мисъл ме обзема такъв внезапен страх, че бързам да отговоря:

— Не, не е вярно. Не си тръгвай!

— Не смятах да си тръгвам — казва ми тя, още не се е обърнала от мивката, — поне засега, но си мисля да ти направя едно предложение.

— Какво?

— Прокарай си телефон.

— Ще го обмисля. Сериозно.

Остава няколко часа и когато отново сяда в колата, вече се е стъмнило. Направи една разходка с Лира сама, защото и се искаше, а аз през това време си полегнах за половин час. Сега къщата ми е различна, дворът — също. Тя пали двигателя преди да затвори вратата. Казва ми:

— Сега вече знам къде живееш.

— Това е добре, радвам се.

Махва ми бегло и вратата на колата се затръшва. Потегля надолу по баира. Прибирам се на прага и угасям лампата на двора, после прекосявам коридора и влизам в кухнята. Лира ме следва по петите, но макар да е зад гърба ми, там ми изглежда малко празно. Поглеждам към двора, но не откривам нищо, освен собственото си отражение в тъмното стъкло.

След като изпратихме трупите, Франц започна често да наминава към нас. Взел си отпуск, така казваше и се усмихваше. Седеше на плочата пред вратата с цигара и чаша кафе в ръка, обут в къси панталони, а белите му крака изглеждаха странно. Небето бе неизменно синьо, виждаше се как за нула време бе преминало от светлосиньо към неумолимо синьо, и ако питате мен, нямаше да откажа малко дъждец.

Вярвам, че и баща ми споделяше това ми желание. Той не намираше покой. Понякога слизаше при реката с книга в ръка и лягаше да чете там — или в завързаната за брега лодка, положил възглавница на най-задната дъска за сядане, или върху камъните по баирчето под бора с кръста. Сякаш не се замисляше за случилото се точно на това място в един зимен ден през 1944-а, пък може и точно това да е правел, насилвайки на лицето си безразлична физиономия, за да демонстрира как може да изглежда мъж със спокойно и уравновесено съзнание, който просто се наслаждава на дните си. Само че пак си блъскаше главата. Всъщност мислеше за трупите, личеше си по начина, по който повдигаше глава, по погледа, който изпращаше към реката, и това ме дразнеше, толкова ли чак беше важно? Нали си имахме пакт. Нали аз бях там, а лятото вървеше неотлъчно към своя край, щеше да отмине и да приключи завинаги.

В деня след пристигането ни с автобуса той ми предложи тридневен излет с коне — не мислех ли, че идеята е чудесна? Попитах го откъде смята да вземе коне и той отвърна — от Баркал, а аз се ентусиазирах и възкликнах, че идеята е страхотна . Е, сега вече го бях изпреварил с конете, но ездата ни определено не трая кой знае колко, онзи път с Юн горе в кошарата, а и в интерес на истината не завърши особено добре, поне в моя случай, пък и за Юн, ако се замислим за станалото точно преди това и как потръгнаха нещата после. Независимо от всичко, след онзи далечен ден не чух нищо повече за това му предложение. Ето защо доста се изненадах, когато една сутрин отворих очи и дочух пръхтене и тропане през отворения прозорец откъм дигата зад колибата ни, където бях свършил работата си толкова нескопосано, като не посмях да окося копривата с късата коса, защото се страхувах от болката, а после баща ми изкорени всичко с голи ръце и каза: „Ти сам решаваш кога да боли“.