Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

— Така ли?

— Да, случвало се е. От Дейвид Копърфийлд , така се оказа по-късно, когато пораснах и открих, че трябва сама да изчета тези книги. Сигурна съм, че по него време тази книга така и не ти омръзна.

— Точно нея не съм хващал от доста време.

— Но сигурно я имаш?

— О, да, имам си я.

— В такъв случай смятам, че трябва да я прочетеш пак — съветва ме тя, а после подпира брадичка с ръка, облегнала лакът на масата, и добавя: — „Тези страници трябва да покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде спечелено от другиго.“ * — Пак се усмихва: — Винаги съм смятала това начало за малко потискащо, защото ни отваря очите как на практика не бива да приемаме за даденост, че ще се превърнем в главните герои на собствения си живот. Не проумявах как е възможно да се случи нещо тъй ужасно: един вид живот на призрак, в който не мога да направя нищо друго, освен да наблюдавам заелия мястото ми, може би да ненавиждам тази жена, да й желая злото, неспособна да сторя каквото и да било, защото в даден момент съм изпаднала от живота си като от седалка в самолет, така си го представях, в празното пространство, където се рея свободно без шанс да се върна обратно на борда, а някой друг е закопчал колана на мястото ми, докато аз продължавам да стискам билета.

Трудно ми е да й отговоря. Не съм и подозирал, че е разсъждавала по този начин. Никога не ми е разказвала. Сигурно си има просто обяснение — например отсъствието ми, когато е имала нужда да поговорим, но тя си няма представа колко често съм си мислил същите неща, препрочитах първите редове на Дейвид Копърфийлд и се принуждавах да продължа, страница след страница, втрещен от ужас, защото просто трябваше да се уверя, че накрая всичко си идва на мястото, така и ставаше, но винаги ми отнемаше доста време да се почувствам сигурен. В книгата. Действителността бе нещо съвсем различно. В действителност се случи така, че не се осмелих да задам на Ларш очевидния въпрос: „Зае ли мястото, което на практика бе мое? Сдоби ли се с години от моя живот, полагащи се на мен?“

Никога не съм се и съмнявал, че баща ми не е пътувал до страни като Южна Африка и Бразилия, или градове като Ванкувър или Монтевидео, за да създаде новия си живот. Той не избяга, както много други направиха, от действия, извършени в момент на възбуда, или от живота в руини след капризни удари на съдбата, не избяга през глава, прикрит от тихата лятна нощ с уплашени, присвити очи като Юн. Баща ми не бе моряк. Останал е при реката, сигурен съм. Там искаше да живее. И фактът, че Ларш не го споменава, когато е при мен, че не е назовал баща ми и в едно-единствено изречение през времето на познанството ни, може би се дължи на усещането му, че трябва да ме пощади, или пък, точно като мен, не е способен да събере на едно място всичките си мисли за тези хора, включително за мен и себе си, понеже не може да намери думи, с които да изкаже всичко.

Добре го разбирам. И аз съм се чувствал така през по-голямата част от живота си.

Но не за това исках да си мисля в този момент. Ставам от масата, неволно я бутам и чашите подскачат, кафето се разплисква на покривката, а жълтата каничка за сметана се обръща и млякото изтича, смесва се с кафето и продължават в общ поток към скута на Елен. Причината е, че подът на кухнята е наклонен. Всъщност разликата от стена до стена е пет сантиметра. Нали съм го измерил отдавна. И това трябваше да оправя по някакъв начин, но поставянето на нов под си е сложна задача. Налага се да почака.

Елен бърза да дръпне стола назад и се изправя преди поточето да достигне ръба на масата, хваща края на покривката и го замята нагоре, после спира прилива с две салфетки.

— Съжалявам. Май станах твърде рязко — извинявам й се и за свое удивление чувам, че думите излизат от устата ми на кратки тласъци, сякаш съм задъхан от тичане.

— Няма нищо. Само трябва да махнем покривката по-бързо, а после ще я изперем. Не се е случило нищо, което да не можем да оправим с малко прах за пране.

Овладява ситуацията по начин, какъвто никой друг не е прилагал тук вътре, а аз не протестирам. В миг е преместила всичко от масата на мивката, издърпала е покривката и я плакне на чешмата, после внимателно я изцежда и я оставя да се суши на стол пред топлата печка.

— По-късно можеш да я пуснеш в пералнята — обяснява ми.

Отварям сандъка за дърва и пъхам няколко цепеници в огъня.

— Ами, нямам пералня — думите ми звучат толкова окаяно, изказани по този начин, че не мога да сдържа смеха си, ала той излиза крехък и безуспешен.