Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Изтичах по брега, докато сметнах разстоянието за достатъчно и се хвърлих право във водата, за да преодолея шока по-лесно. Отначало просто пълзях по коритото, но изведнъж стана дълбоко и заплувах насред реката. Тук течението не беше силно, но все пак ме влачеше. Сетне излязох съвсем напред и веднага стана по-бързо. Оставих му се, докато ръцете ми докоснаха първото дърво, проверих дали ще издържи и се покатерих отгоре му, а гумените ми подметки се закрепиха за ствола. Застанах така, докато успях да запазя равновесие и заподскачах по трупите, вдигнал въжето с една ръка, нагоре-надолу по камарата, до другия край и обратно. Направих няколко напълно излишни подскока, за да почувствам ритъма в краката си — дали си беше там както преди. Няколко от трупите се позавъртяха от допира, промениха положението си, ала вече бях напреднал и не загубих равновесие. Баща ми викна от брега:

— Какво правиш там?

— Летя!

— Че кога си се научил на това?

— Докато не гледаше — викнах в отговор и се засмях, устремен право към проблемния дънер. Там видях, че краят, на който трябваше да надяна примката, бе доста под водата. — Трябва да се гмурна — съобщих на баща ми и преди да успее да възрази, вече бях скочил във водата, оставяйки се да потъна, докато стигнах дъното.

Долу усещах как течението ме думкаше по гърба и дърпаше ръцете ми. Отворих очи и видях края на дънера точно пред мен, измъкнах примката през главата си и я наместих където трябваше. Всичко мина така добре, че чувствах как можех да остана там и по-дълго, почти в безтегловност, просто затаил дъх, обхванал с ръце дънера, но го пуснах и се издигнах на повърхността. Баща ми опъна въжето и ми оставаше само да се добера до брега. Излязох на сушата, мокър до кости, и татко възкликна:

— Дявол да го вземе, никак не беше зле! — усмихна се и завърза въжето за хамута с импровизирано приспособление, което бе измайсторил, докато бях в реката. Хвана юздите, излезе пред коня и викна: — Дърпай!

Конят затегли с всички сили, но не се случи нищо. Татко повтори командата си, животното се напъна и откъм бързея се чу стъргане, нещо се пречупи и цялата камара трупи полетя напред. Дънер след дънер се плъзгаха по реката, а течението ги поемаше в долния край на бързея. В този момент баща ми направо грееше от щастие и от начина, по който ме гледаше, разбрах, че и аз изглеждах така.

Сякаш бе паднала някаква завеса, скривайки всичко, познато ми дотогава. Сякаш започнах живота си наново. Цветовете бяха други, миризмите, усещането, което околният свят оставяше дълбоко в мен. Не като разликата между топло и студено, светлина и мрак, пурпурно и сиво, а някакво различие между начина, по който се страхувах, и начина, по който изпитвах радост.

Наистина се случваше да се зарадвам, дори и през първите седмици след заминаването ми от къщичката. Бях изпълнен с радостно очакване, когато се качих на велосипеда си и потеглих надолу по стръмната Нилсенбакен, покрай гара Лян и по улица Мосевайен, за да измина седемте километра до центъра на Осло. Същевременно бях и тревожен, можех да се разсмея високо без причина и ми бе трудно да се концентрирам. Всичко, което виждах по улицата и във фиорда, бе познато отпреди, а нищо не бе същото. Нито Несуд, нито Бюнефиорд нататък към плажа Ингерстран, нито домът на Руал Амундсен и остров Улвой с красивия мост над тесния пролив, нито остров Малмой точно зад него, нито силозът на кея Випетанге, или пък сивите крепостни стени от другата страна на пристанището, където хвърляше котва корабът за Америка. Късното августовско небе над града също се бе променило.

Виждам се как въртя педалите по целия път чак до гара Йостбанесташун на ярката, почти бяла слънчева светлина. Нося сиви къси панталонки, разкопчаната ми риза плющи, докато фуча през квартал Бекелаге. Вляво са железопътната линия и фиордът, а вдясно се издига планината със стръмния склон Екебергосен. Писъците на чайките, миризмата на креозот от дървените траверси и суровият мирис на солена вода в трептящия въздух. Все още бе топло в края на август, макар лятото всъщност да бе отминало. Усещах нещо като гореща вълна. Можех да карам с всички сили, а жежкият въздух да бие голите ми гърди, облети в пот, или просто да си се шляя сух под слънцето, понякога дори се хващах, че пеех.

Колелото получих от татко година по-рано, когато в страната не бе възможно да намериш и един нов велосипед. Било негово в продължение на години, но дълго време си стояло в мазето, понеже се прибираше много рядко. Не му трябвало повече, пък и вече било ново време, така се изрази, имал нови планове и колелото не влизало в тях. Това бяха просто думи, ала аз му се радвах и го поддържах. Даваше ми свобода и обсег на действие, незаменими за мен. На няколко пъти го разглобявах, а после си го сглобявах както татко ме бе научил. Беше измито и лъснато, смазано по всички свръзки и колелца, а веригата се въртеше ли, въртеше — съвсем безшумно от коляното на педалите до главината на задното колело и обратно под лъскавия предпазител, още от момента, в който се качвах и се спусках по склона до дома, докато свивах безшумно откъм морската страна на гара Йостбанесташун, паркирах го на стойката за велосипеди и за пореден път минавах през високите врати от ярката слънчева светлина навън към тъмния, наситен с прах въздух в чакалнята, за да изучавам разписанията и маршрутите на пристигащите влакове. Подминавах бариерите редом с многото пътници и разглеждах табелите пред различните перони, където покритият със сажди сводест покрив се извиваше високо над хора и вагони, но май бях единственият, който подръпваше униформения кондуктор за ръкава и разпитваше с най-големи подробности за всеки един влак, пристигащ в Осло от Елверюм. Той ме гледаше продължително, познаваше ме, и преди го бях спирал, многократно, и просто посочваше табелите, които вече бях виждал. Нямаше никаква тайна информация за мен, никъде не се намираше някоя забравена табела.