Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Лира маха с опашка пред вратата, готова е. Вземам фенерчето от рафта, отварям капачето в края му и сменям старите батерии с нови, които предвидливо съм оставил на същия рафт. Излизаме. Аз съм пръв, а тя чака команда. Аз съм шефът и това е, но тя чака с радост, защото е научила системата ни, усмихва се както само кучетата умеят, а като викна „ела!“, подскача цял метър нагоре, прелита над всичките стъпала и се приземява почти в ръцете ми, както си стоя на мястото. Съхранила е кутрето в себе си.

Светвам с фенерчето и поемаме надолу по склона, където Ошлиен е разчистил отчетлива пътека с елегантна извивка към мостчето над малката рекичка, към къщата на Ларш на другия бряг, а не се и съмнявам, че стига чак до шосето покрай смърчовете. Изведнъж спираме и насочвам фенерчето към пътечката, която обикновено следваме по течението към езерото. Там е натрупал много сняг и не съм сигурен, че имам сили да газя през него. В такъв случай обаче ми остава само една посока — право напред. Никога не сме ходили натам сами — последната отсечка към шосето и нататък по него, защото там трябва да водя Лира на каишка заради колите, а това не е особено приятно на никого от двама ни. В такъв случай спокойно можех да си остана и в града, да бродя нагоре-надолу по същите потискащи улици, по които се скитах три години и си мислех, че скоро нещо трябва да се промени, нещо трябва да се случи, иначе съм обречен. В същия момент обаче си казвам: защо пък и аз да не се поизморя, какво иначе имам да правя с живота си, та да си пазя силите? Закрачвам през неразчистения сняг и първите преспи и поемам напред с фенерчето в ръка, а на някои места вятърът е издухал снега и пътеката е станала твърда и удобна за ходене, докато на други места е струпал високи навявания — беше наистина предвидливо от моя страна да обуя високите ботуши — вдигам хубаво крак и го слагам пред другия, най-напред десният, оставям го да потъне в снега, после и левият, и той потъва, а после повтарям същото движение. По този начин се справям с най-трудните участъци. Небето над мен се прояснява, виждат се звезди, вече поизбледнели към края на нощта, но този път не се очертава да вали повече сняг. Когато денят настъпи окончателно, слънцето ще огрее, макар и не тъй жежко, не тъй трепкаво жарко, както онзи ден, който изведнъж изниква в съзнанието ми в този момент, ден в късния юни на 1945-а година, когато със сестра ми стояхме на прозореца на втория етаж с изглед към вътрешността на фиорда на Осло, нос Несудлане и Бюнефиорд. Беше лято, водата блестеше на ослепителната светлина, а истеричните лодки на освободена Норвегия плаваха с опънати платна на зиг-заг от бряг до бряг, едва не се катурваха от възторг, не знаеха умора, а онези на борда пееха, без да се срамуват, радваха се. Аз обаче вече бях уморен от всичко, смазан от очакване, бях виждал тези хора толкова много пъти — в Студентския парк в Осло, в хижа Йостмарксетра, на плажа Ингерстран и на брега Фагерстран, когато ходихме там с лодка под наем. Имаше и много други места, където деряха гърла и отказваха да проумеят, че празникът вече е свършил. Ето защо не гледахме към фиорда, от тази посока нямаше да дойде нищо, което си струва да очакваш. Точно него ден аз и сестра ми се взирахме в пътя, по който баща ми бавно изкачваше баира Нилсенбакен откъм гара Лян, завръщаше се вкъщи от Швеция след края на войната, страшно закъснял, крайно предпазлив, облечен в изтъркан сив костюм, със сива раница на гърба, от която стърчеше нещо подобно на въдица. Не влачеше крака, не куцаше, не виждахме да е ранен, и въпреки това ходеше бавно, сякаш потънал в необятна тишина, във вакуум, а защо стояхме на прозореца, вместо да слезем до гарата навреме за пристигането на влака или поне да излезем на пътя, за да го посрещнем, това не си го спомням вече. Може би сме се стеснявали. Във всеки случай съм сигурен, че аз съм се притеснявал, такъв съм си, а майка ми стоеше на прага на първия етаж, хапеше устна, усукваше в ръце прогизналата си кърпичка и не я свърташе на едно място. Пристъпяше от крак на крак сякаш й се ходеше до тоалетната и изведнъж не издържа, изтръгна се от рамката на вратата и хукна по пътя. Пред зорките погледи на свидетели от няколко околни градини тя се хвърли на врата на баща ми. Точно това трябваше да направи, такъв бе редът, пък и тогава все още бе млада и пъргава, но си я спомням такава, каквато стана по-късно: огорчена, белязана и много по-тежка.

Баща ми сигурно е очаквал подобно посрещане, не се и съмнявам. Не го бяхме виждали осем месеца, не бяхме чували и дума от него допреди два дни, когато узнахме, че си идва. Сестра ми затрополи надолу по стълбите и излезе на пътя, където за огромно мое смущение повтори всяко едно движение на майка ми — аз я следвах бавно. Не се оставях лесно на поривите, не съм такъв човек. Спрях до пощенската кутия, облегнах се на нея и загледах двете насред пътя, увиснали на врата на баща ми. Видях погледа му над раменете им — отначало объркан и безпомощен, после потърси очите ми, които също го търсеха. Кимнах предпазливо. Той отвърна на поздрава ми и се поусмихна — усмивка, предназначена само за мен, тайна усмивка. Разбрах, че от този миг насетне бяхме само двамата, имахме си пакт. И макар да бе отсъствал толкова дълго време, в него ден го чувствах по-близък от преди началото на войната. Бях на дванайсет и само за миг животът ми премина от една точка в друга, от нея към него, и пое по нов курс.