Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Като приключихме с късната си закуска, двамата мъже веднага се заеха с миенето на чиниите — баща ми държеше всичко да бъде чисто, когато се върне уморен, а не да завари пълна неразбория. Не разбирах защо, но нали имах възможност да поостана седнал, макар по традиция участието в миенето на съдовете да бе мое задължение, когато сестра ми си беше в Осло. Във всеки случай точно в този момент нямах нищо против да се отърва.

Стояха с гръб към мен, приказваха, суетяха се, дрънчаха с чашите, а Франц начена някаква песен за лакомеца, който висял на върха на едно дърво — научил я от баща си. Оказа се, че и татко я знаел, при това също от баща си, и като ревнаха в хор, като замахаха в такт с хавлиите и четките за чинии, видях с очите си този лакомец, безпомощно увиснал в короната на един смърч, та се възползвах от случая да затуля лице на масата, понеже усещах главата си натежала и непоносима. Може и да съм задремал, както си седях така. Баща ми обаче подкани:

— Е, стига сме се помайвали, сериозно ви говоря. Трябва вече да се залавяме за работа, нали, Трун?

Много добре го чух и отговорих, задавен в собствените си лиги:

— Точно така.

Вдигнах глава и избърсах устата си. Изведнъж се почувствах малко по-добре.

Останах последен, докато минавахме по двора на път към бараката и се опитвах да куцам по-незабележимо. Грабнах един кол с кука, метнах на рамо намотано въже, а баща ми взе друг такъв кол, две брадви и нож в калъф. Франц пък грабна железен лост и току-що наточен трион — всичко това го имахме в бараката, а и не само: няколко триона и чукове, две коси, стяги, две рендета и длета с различни размери, на стената висяха какви ли не клещи, качени на редица гвоздеи, а имаше също и ъгломери, солидно количество инструменти, чието предназначение не ми бе известно. Баща ми разполагаше с оста добре оборудвана работилница, обичаше си инструментите, почистваше ги, изстъргваше ги и смазваше с най-различни масла, за да миришат хубаво и да му служат дълго, и всяко едно сечиво си имаше точно определено място, където стоеше или висеше, винаги готово за работа.

Баща ми затвори вратата на бараката и сложи резето, сетне тримата поехме в редица с инструментите в ръце или метнати през рамо по пътеката за реката и двете камари трупи. Пръв вървеше баща ми, а аз — последен. Слънцето припичаше и блещукаше в реката — буйна и придошла след проливните дъждове от изминалите дни. Това щеше да бъде перфектната картина от лятото и съвместната ни работа, стига да не куцах тъй силно с единия крак, защото вътре в мен, недалеч от мястото, където се къта душата, имаше нещо уморено и съсипано, направило изведнъж глезените и бедрата ми неспособни да носят поетия товар. Така ми се струваше.

Когато слязохме на брега, оставихме сечивата на камъните, а татко и Франц заобиколиха едната камара трупи и застанаха един до друг с гръб към буйната бляскава река, наведоха глави, опряха ръце на хълбоците и заразглеждаха дървата, тежко полегнали в камарите си, подпрени с два мощни вертикални стълба и застопорени на място с два кола, косо и здраво забити в земята. По принцип идеята бе коловете да се изтеглят, стълбовете да паднат напред, камарата да се срути и всички трупи да се търколят по легналите като релси стълбове и да цопнат във водата, ако разстоянието и наклонът бяха премерени точно. Франц и татко заключиха, че всичко е изчислено както трябва. Вече можеха да започват: коленичиха и изринаха малко чакъл и камъчета около коловете, за да им бъде по-лесно да ги издърпат. Когато приключиха, всеки хвана по едно въже и го завърза за кола си, сетне се дръпнаха на достатъчно разстояние, стиснали краищата на въжетата в ръце, за да не останат под трупите, когато камарите се сринат. Имало много начини да се свърши тази работа и в случая действали по собствения патент на Франц. Той обясни, че никога не успявал да запрати всичките трупи в реката наведнъж, затова не вярваше и сега да се получи, понеже за подобен успех бил нужен специален наклон, както и огромна тежест, трябвали също и дяволски яки стълбове и опори, за предпочитане и солидна доза късмет, но и тогава рискът си оставал голям. Франц обаче смяташе едно нещо за пределно ясно: който иска да му е широко около врата, от време на време трябва да поема някой и друг риск.

Двамата опънаха въжетата, всеки от своя край, и забиха ботуши в земята, започнаха да броят в хор на висок глас: пет, четири, три, две, едно, сега! и дръпнаха едновременно с все сила, та въжетата плеснаха, жилите изпъкнаха по челата и на двамата, а лицата им потъмняха. Нищо не се случи. Коловете си стояха на мястото. Франц преброи още веднъж и викна: