Пер Петтерсон - Хайде да крадем коне

Ларш скача от сандъка, отваря капака и вади три нащърбени цепеници и няколко страници от вестник „Дагбладе“ от миналата седмица, който съм пъхнал в сандъка за тази цел, и разпалва печката за нула време, значително по-бързо от мен в повечето случаи — вършил е това цял живот. После кафеварката започва да цвърчи и съска, добрата стара кафеварка, която имам от толкова време. След малко отивам и преливам кафето в термос. Задържам го в ръка и се замислям за онази, с която имахме обичая да пием кафе всяка сутрин в продължение на много години, ала тя ми се изплъзва и не мога да видя образа й. Вместо това поглеждам през прозореца — дворът е разчистен, само малки, златисти купчинки стърготини са наобиколили грамадния корен, а едрите снежинки се сипят тихо и се задържат на земята няколко секунди преди да изчезнат мистериозно.

Ако продължава така цяла нощ, до сутринта със сигурност ще натрупа.

Закусих ли тази сутрин? Не си спомням, изглежда ми толкова отдавна. Какво ли не се случи оттогава. Във всеки случай сега съм гладен като вълк. Извръщам се към Ларш, посочвам масата и го каня:

— Заповядай, вземи си.

— Благодаря ти много.

Затваря сандъка за дърва, сядаме на масата леко смутени и започваме да се храним.

През първите минути мълчим. Храната е изненадващо вкусна, налага се да стана и да проверя в кутията за хляб дали този е различен от онзи, който купувам обикновено, но си е същият стар хляб. Връщам се на стола си и продължавам — да си призная, храната ми се услажда. Опитвам се да дъвча по-бавно, за да задържа вкуса, а Ларш си яде, забил поглед в чинията. Нямам нищо против, не изпитвам нужда да разговарям, той обаче вдига глава:

— Всъщност аз трябваше да поема стопанството.

— Кое стопанство? — недоумявам, макар да е пределно ясно за какво става дума.

Само дето в онзи миг мислите ми не кръжаха точно в нея посока и се питам дали човек не става такъв, като заживее твърде дълго сам — започва да говори на висок глас по средата на някаква мисъл, разликата между разговора и мълчанието бавно се заличава, вечният вътрешен разговор, който водим със себе си се слива с общуването ни с малкото останали ни хора, а когато човек остане да живее сам твърде дълго, границата между едното и другото избледнява и не забелязваш, че си я пресякъл. Така ли изглежда бъдещето ми?

— Нашето стопанство, в селото де.

Сигурен съм, че в Норвегия има сто хиляди села, сега сме в едно от тях, но въпреки това е ясно — знам за какво говори.

— Сигурно си се чудил защо живея тук, а не в селото, където съм израснал?

Да си призная, не съм, не и в този смисъл, а може би е трябвало. Питах се как бе възможно да попаднем на едно и също място след всичките тези години. Направо чудо.

— Да, може да се каже — отвръщам.

— Аз трябваше да го поема — нали бях единствен вкъщи. Юн плаваше по моретата, Од бе мъртъв, аз бях работил в това стопанство през целия си живот, всеки Божи ден, без никаква почивка, каквито имат хората днес. Баща ми така и не се върна, разболя се. Никой не разбра какво точно му имаше. Счупил си крака и нещо в рамото, закарали го в болницата в съседното село, случи се през 1948-а, спомняш си годината, тогава още бях момченце. Ала никога не се прибра. Годините си минаваха и изведнъж Юн се завърна от моретата. Не можах да го позная. Сякаш вече и двамата не съществуваха. Не мислех за тях. И не щеш ли, един ден Юн просто пристига с автобуса, влиза през вратата и заявява, че е готов да поеме стопанството. Беше на двайсет и четири. Негово право било, така каза. Майка ми не възрази, не се намеси да ме защити, но си спомням изражението й в онзи миг, помня как изобщо не ме погледна. Стопанството бе всичко, което познавах и умеех да върша. На Юн му бе втръснало да плава, казваше, че видял всичко. Може и така да е. Прати ни няколко картички през годините, от Порт Саид и тем подобни места: Аден, Карачи, Мадрас, сещаш се, кътчета, които човек дори не може да си представи къде се намират, ако не провери в училищния атлас. Един от корабите се казвал „Тиджука“, добре си спомням пликовете — името бе отпечатано отгоре им, а подобно име не бях чувал никога. Ако питаш мен, Юн не изглеждаше здрав. Беше кльощав и отпуснат, помислих си, че не е в състояние да ръководи стопанство. Приличаше ми на наркоман, като онези, дето ги виждаме по улиците на Осло в днешно време, беше нервен и избухлив. Аз обаче не можех да направя нищо. Правото си беше негово.

Изведнъж Ларш млъква. И без това речта му бе нетипично дълга. Пак започва да се храни, не е напреднал колкото мен, но и на него му се услажда. Наливам му кафе и му предлагам мляко, той поема малката жълта каничка, капва си най-отгоре, но продължава да мълчи чак докато свърши и чинията лъсва празна. Тогава пита дали може да запуши в стаята и аз отвръщам: